Читать «Довери ми своите скърби» онлайн - страница 6

— Да си призная, от време на време… — промълви Хиги.

— Но вие, както се вижда, принадлежите към числото на хората, загрижени изцяло за благополучието на своите ближни, а после естествено принудени всеки ден да се сблъскват с неразбиране и неблагодарност…

Хиги тъжно се отпусна на стъпалото.

— Сър — обърна се той Към Уилбър, — няма да повярвате колко мъки ми се налага да понасям.

— Лестър — произнесе Уилбър, — не забравяй да запишеш…

Аз си влязох в къщи. Това не можех да го понеса.

На улицата вече се беше събрала цяла тълпа. Джейк Елис, боклукчията, и Дон Мейърс, стопанинът на „Веселия мелничар“, и много други. И още там — който пожелаеше я изблъскваше, а тя все едно отново се подаваше — се въртеше вдовицата Фрай. Хората както обикновено отиваха на църква и поспираха по пътя да погледат, после продължаваха, а на тяхно място веднага се появяваха други и тълпата никак не редееше, а напротив, растеше и растеше.

Отидох в кухнята и обърнах своята чашка, измих съдовете и пак се замислих с какво да нахраня Уилбър. Макар че в настоящия момент той, съдейки по всичко, не се нуждаеше особено от храна.

После отидох в стаята, седнах в креслото люлка и изритах чехлите от краката си. Седях в люлката, мърдах си пръстите на краката и размишлявах за това, колко дивашки е навикът на Уилбър да се налива с тъга вместо с добър алкохол.

Денят беше топъл, аз се отпуснах и от полюляването, разбира се, ме налягаше дрямка, затова, когато изведнъж се опомних, разбрах, че не съм сам. Не видях веднага кой е това, но все едно знаех, че в стаята има някой.

Оказа се вдовицата Фрай. Беше облякла неделната си рокля — след толкова години, в които тя минаваше от другата страна на улицата, като че ли само видът на моята колиба или моят собствен вид можеха да осквернят зрението й, след толкова години тя се яви при мен издокарана и със сияйна усмивка! А аз си седя махмурлия и само по едни дънки.

— Самюъл — каза вдовицата Фрай, — не мога да не споделя с теб. Според мен твоят мистър Уилбър е просто чудо…

— Той е пришълец — отговорих аз. Току-що се бях събудил и още не бях съвсем на себе си.

— Няма значение какъв е! — възкликна вдовицата. — Той е джентълмен, преизпълнен с такова съчувствие… Никак не прилича на жителите на този ужасен град.

Аз скочих на крака, без да знам всъщност какво да предприема. Тя ме свари неподготвен, във възможно най-непредставителен вид. Всеки друг от белия свят можех да очаквам на гости, само не и нея. Едва не й предложих да си пийне, но, слава богу, в последната секунда се опомних.

— Вие какво, говорихте ли с него? — попитах, заеквайки.

— И аз, и всички останали — каза вдовицата Фрай. — Той е така обаятелен! Споделиш с него грижите си — и те като че ли отлитат. Там цяла тълпа народ чака своя ред.

— Е, какво пък — казах й аз, — радвам се да чуя това от вас. Но как издържа той такъв товар?

Вдовицата се приближи още към мен и сниши гласа си до шепот.

— Според мен той изнемогва. Бих казала… бих казала, че той е в състояние на опиянение, ако не се страхувах, че ще го обидя.