Читать «Довери ми своите скърби» онлайн - страница 13

После се заех да размишлявам за всички онези Уилбъровци, които Джейк се съгласи да изпрати на Земята, и съжалих, че не успях поне малко да го издоя. Но аз чисто и просто не успях — той скочи и изчезна в мига, в който възнамерявах да пристъпя към работа.

Оставаше само да се надявам, че ще ги изпрати при мен — или пред навеса, или на алеята, — макар че той нищо подобно не беше обещавал. Какъв ми е интересът, ако той вземе и ги захвърли където му падне!

Недоумявах кога ще ги изпрати и колко ще се окажат в крайна сметка. Някакво време, ясно, че ще му потрябва — нали преди да ги изпрати на Земята, трябва да мине с тях курс на обучение. А що се отнася до броя им, тук се губех в догадки. От думите на Джейк горе-долу би следвало, че ще се съберат около двадесет, ако не и повече. С такъв отряд няма да бъде трудно да изкарам огромни пари, ако, разбира се, подхвана работата както трябва.

Впрочем, като стана дума за това, и така се оформи кръгла сумичка.

Измъкнах от джоба пачката стодоларови банкноти и се опитах да ги преброя точно, но не успявах да запомня. Бях пиян, и то дори не в събота, а в неделя. Останал бях без работа, затова сега можех да се натрясквам всеки ден, когато пожелаех.

Така си и седях, посръбвайки от бутилката, докато не изключих.

Събудих се от чудовищен грохот и не разбрах веднага къде съм. След известно време съобразих, че съм заспал до кухненската маса — вратът ми се беше схванал, а и махмурлукът ми беше, по-страшен не можеш и да измислиш.

Криво-ляво се вдигнах на крака и погледнах часовника. Девет и десет.

А грохотът продължаваше.

Добрах се от кухнята в стаята, после отворих входната врата. Вдовицата Фрай едва не се просна на пода — така яростно удряше по вратата.

— Самюъл — задъхвайки се, произнесе тя, — чу ли?

— Нищо не съм чул — отговорих й аз, — докато вие не започнахте да барабаните по вратата.

— Не това, по радиото!

— Вие знаете, по дяволите, че нямам нито радио, нито телефон, нито телевизор. Нямам време за всяка нова модерна безсмислица…

— За пришълците — каза тя. — За точно такива като твоя. За славните, добри, отзивчиви пришълци. Те са навсякъде. Навсякъде по цялата Земя. Те са много, където и да погледнеш. Хиляди. А може и милиони.

Аз се хвърлих покрай нея към вратата.

Пришълците седяха на всеки праг нагоре и надолу по улицата, ходеха напред-назад по места, а недалеч, на площадчето, се бяха събрали на групичка и си играеха, гонеха се с всички сили един друг.

— И така сега е навсякъде! — истерично каза вдовицата Фрай. — По радиото точно така и съобщиха. Те сега са достатъчно, за да може всеки на Земята да си има свой собствен пришълец. Е, не е ли чудо?

„Мръсният мошеник Джейк“ — изругах аз наум. А говореше, като че ли те са съвсем-съвсем малко, биеше се в гърдите — моля, цивилизацията им е толкова културна и съвършена, че и хаховци почти не са останали…

Макар че, честно казано, бройка не беше споменавал. И може всички, които е изхвърлил на Земята, да са само прашинка в сравнение с числеността на цивилизацията им, ако се вземе цялата.