Читать «Довери ми своите скърби» онлайн - страница 11

— Това съвсем не е така! — креснах аз. — Ние имаме полза, когато измъкваме своите скърби и ги изваждаме на показ…

— Отвратително! Освен това нескромно! — той се запъна. — Какво казахте?…

— Записването на нашите скърби ни е от полза — произнесох аз с най-голямата си възможна тържественост. — Това е въпрос на светоусещане.

Пришълецът се удари с длан по челото и перата около сомовата му паст щръкнаха и затрептяха.

— Нима е възможно това да е истина? — каза той, обзет от ужас. — Ако една цивилизация е толкова примитивна, така потънала в грехове и безсрамие…

— Като нас например — подкрепих го аз.

— На нашата планета — заяви пришълецът — няма нито тревоги, нито скърби. Или поне във всеки случай не много. Ние сме съвършено приспособени за живота.

— А такива като Уилбър?

— Уилбър?

— Вашият приятел. Който е в стаята — поясних аз. — Не можех да изговоря името му, така че го наричам Уилбър. Впрочем…

Той прекара ръка по лицето си и каквото и да разправяше, беше ясно като бял ден, че в този момент са го налегнали грижи.

— Наричайте ме Джейк. Наричайте ме както сметнете за добре. Само да намерим изход от това глупаво положение.

— Няма нищо по-просто — отговорих аз. — Оставете Уилбър тук, това е всичко. На практика те съвсем не са ви скъпи, нали?

— Те? Скъпи? — заяви Джейк. — Те ни носят само неприятности. Но ние сме ги създали, ние отговаряме за тях. Нямаме право да прехвърляме този товар на вашите плещи.

— Значи има и други такива като Уилбър?

Джейк печално кимна.

— Ние ще ги приберем всичките — реших аз. — И ще ги обичаме много, всички до един.

— Вие сте го побъркали!

— Разбира се — потвърдих аз. — Точно затова са ни необходими и те.

— Уверен ли сте в това, не изпитвате ли и капка съмнение?

— Съвършено съм уверен.

— Приятел — заяви Джейк, — тогава да си стиснем ръцете!…

Аз протегнах ръка, за да я стисне, но той, изглежда, и не забеляза ръката ми. Стана от стола и само да можехте да видите какво безкрайно облекчение се изписа на лицето му. После се обърна и гордо тръгна към вратата.

— Ей, почакайте за минутка! — завиках аз. Та нали трябваше да уточним още някои подробности. Но той, струва ми се. вече не ме слушаше.

Хвърлих се в стаята, но от Джейк нямаше и следа. Изтичах в спалнята, но и двата робота бяха изчезнали яко дим. Уилбър и Лестър си седяха в блажена самота.

— Нали ви казвах — обърна се Лестър към Уилбър, — че мистър Сам всичко ще оправи…

— Не вярвам на очите си — отзова се Уилбър. — Възможно ли е наистина да са си отишли? Да са си отишли завинаги? И при никакви обстоятелства да не се появят отново?

Аз изтрих чело с ръкав.

— Повече те няма да ви тревожат. Най-после се избавихте от тях.

— Прекрасно! — възкликна Уилбър. — Е, какво става с онази сделка?

— Сега — отговорих аз. — Минутка. Само да изляза и да се видя с онзи човек.

Добрах се до стълбите и постоях там малко, докато ми премине треперенето в коленете. Джейк със своите два робота за малко да развали цялата работа. Искаше ми се да пийна както никога досега, но се страхувах да не закъснея. Длъжен бях да хвана доктора за гушата, докато не се е изтърсило още нещо.