Читать «Кой доведе Дорунтина» онлайн - страница 3

— Не зная дали точно майката — отвърна той. — По-склонен съм вярвам, че и двете едновременно са разкрили по една ужасна истина, както вие се изразихте.

Като продължаваха да разменят мисли за удара, който майката и дъщерята взаимно си бяха нанесли една на друга (повлияни от ежедневната си работа, Стреси и помощникът му несъзнателно използваха все повече думи, които се приближаваха до стила на едно следствие), те приблизително възстановиха сцената, която навярно се бе разиграла в полунощ. На портата на Вранаите се почуква в един необикновен час и на въпроса на старата стопанка „Кой е?“ Отвън е последвал отговорът: „Аз съм, Дорунтина.“ Като посяга да отвори вратата, слисана от изненада, старицата не може да повярва, че чува гласа на своята дъщеря и за да разсее съмненията си, я пита: „Но кой те доведе?“ Защото от три години тя чака дъщеря си да дойде, за да бъде край нея в тези тежки дни, а тя все не идва и не идва. Отвън Дорунтина й отговаря: „Доведе ме брат ми Костандин.“ При тези думи старата получава първия удар. Възможно е, въпреки вълнението си, да е намерила сили да каже на дъщеря си: „Какво приказваш, Костандин заедно с братята ти вече три години гние в земята.“ Сега идва ред Дорунтина да се развълнува. Ако тя наистина е смятала, че я е довел Костандин, ударът за нея е двоен: от една страна, научава, че Костандин и братята й са мъртви, а от друга, разбира, че е пътувала с някакъв призрак. Междувременно майката намира сили колкото да отвори портата с последната надежда, че не е чула добре думите на дъщеря си или просто ушите я лъжат, или че в края на краищата жената, която е почукала на вратите, не е Дорунтина. Същата надежда навярно таи и Дорунтина отвън. Но портите се отварят, те повтарят една след друга пак същите думи, потресени от ужас, и вълнението поразява смъртоносно и двете.

— И въпреки всичко това е само едно предположение — каза Стреси.

— Съгласен съм — отвърна помощникът, — но фактът, че и двете берат душа, показва, че нещо се е случило между тях.

Нещо се е случило — повтори бавно Стреси. — Естествено, че нещо се е случило, но иди го разбери. Един ужасяващ разказ от страна на дъщерята, едно не по-малко потресаващо откритие за майката… или…

— Ето я къщата на Вранаите — прекъсна го помощникът, — може би все нещо ще научим.

Голямата мрачна къща се виждаше в края на равнината още отдалеч. Влажната земя бе покрита с жълти листа. Този дом, някога един от най-големите и най-знатните в княжеството, сега още отдалеч навяваше пустош и злокоба. Повече от прозорците на горния кат бяха затворени, увисналата на места стряха с изскочили напред вече стари, разкривени греди, покрити с плесен, придаваха на къщата още по-печален вид.

Стреси си спомни погребението на деветимата братя Вранай преди три години. Нещастията връхлетяха над този дом едно; след друго и всяко бе по-нечувано от предшествуващото и само при спомена за тях човек можеше да подлудее — само за седмица от една къща бяха изнесени девет ковчега на млади мъже. Такава участ не помнеше нито едно поколение. И всичко това се случи месец след сватбата на Дорунтина — единствената дъщеря, в семейството. Неочаквано княжеството бе нападнато от нормански орди и деветимата братя тръгнаха на война. Често се случваше по неколцина мъже от семейство да участвуват и в по-големи и по-кървави битки, но никога не беше се случвало да загинат дори и половината. Този път вражеската войска бе съвсем друга. Това бяха заразени от чума орди, така че онези, които бяха влезли в бой с тях, и победители, и победени, всички измряха, някои по време на боя, а други след битката. Много домове се зачерниха, изгубиха по двама, трима, а някои и по четирима души, но с девет мъртъвци бе само къщата на Вранаите. По-голямо нещастие от това не се помнеше. За погребението им дойдоха всички графове и барони от княжеството, дойде и сам князът, както и много други благородници от съседните княжества.