Читать «Самите богове» онлайн - страница 19

— Точно това правя, Пит. Защо си толкова изнервен? Етруските надписи ми отнеха дванадесет години. Нима очакваш тази работа да продължи по-малко.

— Господи, Майк. Как ще си позволим да чакаме дванадесет години!

— Защо не? Слушай, Пит, забелязвам промяна в поведението ти. През последния месец си станал невъзможен. Не се ли разбрахме още от началото, че тази работа не може да се върши бързо и е необходимо да си наложим търпение. Вероятно разбираш, че имам и редовните си задължения в университета. Виж какво, вече няколко пъти съм те питал. Позволи ми отново да ти задам въпроса. Защо сега си се разбързал толкова?

— Защото бързам — отвърнал рязко Ламонт. — Защото искам да получа някакви резултати.

— Поздравления — рекъл сухо Броновски, — и аз искам същото. Слушай, да не очакваш да умреш скоро, а? Да не би лекарят да ти е съобщил, че криеш в себе си злокачествен тумор?

— Не, не — изръмжал Ламонт.

— Защо тогава?

— Няма значение — измърморил Ламонт и прибързано излязъл.

Когато за първи път се опитал да убеди Броновски да обединят силите си, Ламонт се оплаквал само от дребнавата упоритост на Хелъм по отношение на намека, че парахората били по-умни. Именно в това отношение и само в тази посока Ламонт искал да направи пробив. Нямал намерение да отива по-далеч — поне в началото.

Но през следващите месеци бил подложен на безброй огорчения. Забавяли исканията му за оборудване, техническа помощ, време за работа с компютъра; не одобрили заявката му за командировки; когато отделите провеждали общите си заседания, неизменно никой не обръщал внимание на изказванията му.

Мигът на разрив настъпил, когато Хенри Герисън, с по-малък стаж и опит от него, бил назначен за консултант; мястото придавало престиж и по право трябвало да се даде на Ламонт. Именно тогава възмущението на Ламонт нараснало толкова, че вече не му стигало да докаже правотата си. Копнеел да смаже Хелъм, да го унищожи.

Това чувство се подсилвало с всеки изминал ден, с всеки час от отношението към него на всички други в Помпената станция. Острият характер на Ламонт не предизвиквал симпатии, но все пак съществувало някакво доброжелателство към него.

Самият Герисън се чувствувал неудобно. Той бил кротък, приятен младеж, не търсел конфликти и когато застанал пред лабораторията на Ламонт, изразът на лицето му показвал до голяма степен неговите опасения.

— Ей, Пит — подхванал той, — мога ли да поговоря с теб?

— Колкото си искаш — отвърнал Ламонт намръщен, като избягвал да го погледне в лицето.

Герисън влязъл и седнал.

— Пит, не мога да се откажа от назначението, но искам да знаеш, че не съм се натискал за него. За мен е пълна изненада.

— Кой те кара да се отказваш? Пет пари не давам.

— Пит, цялата работа е в Хелъм. Ако аз се откажа, ще назначат някой друг, но не и теб. Какво си му направил на стареца?

Ламонт се нахвърлил върху него.

— Какво мислиш ти за Хелъм? Що за човек е според теб?

Герисън се изненадал. Облизал устни, потъркал си носа.

— Ами… — подел той, но замлъкнал.

— Велик човек? Блестящ учен? Вдъхновяващ водач?