Читать «Робот АЛ-76 се е заблудил» онлайн - страница 9
Айзък Азимов
Шериф Сондърс отвори уста; АЛ-76 дръпна ръчката. Дезинтеграторът заработи и в същия миг две плевни, три крави и горните три четвъртини от Планината на Птицечовката изчезнаха яко дим в разредената атмосфера. Образно казано, всичко изброено се стопи като ланшен сняг.
Устата на шерифа си остана широко отворена за неопределено дълго време, но от нея не излезе нищо — дори заповед за стрелба. А после…
После се почувства някакво раздвижване, чу се накъсано свистене, във въздуха пропълзя поредица от пурпурни мълнии, излизащи от центъра на разчистеното пространство, а от членовете на хайката не бе останала и следа.
Навсякъде се виждаха нахвърляни пушкала, включително и патентованата, никелирана, свръхбърза, гарантирано-незасичаща лека картечница на шерифа. Имаше също около петдесет шапки, няколко надъвкани пури, както и куп изтървани в бързането дреболии, за които никой не го беше грижа. Но не се виждаше и следа от хора.
И като се изключеше Мършавият Джейк, никой от тези хора не се появи в полезрението на други хора в продължение на още три дни. Колкото до Джейк, изключението в неговия случай се дължеше на факта, че кометния му полет бе прекъснат от шестимата мъже от фабриката в Питърсбъро, които на свой ред щурмуваха пущинака с не по-малка скорост и решимост.
Именно Сам Тоб беше човекът, който спря главата на Мършавия Джейк, и то със стомаха си. Когато най-после успя да си поеме дъх, той попита:
— Къде живее Рандолф Пейн?
Заместник шерифът си позволи да излезе от вцепенението само за миг.
— Братче — издума той. — Просто следвай посоката, в която не отивам.
След което, като по чудо, Джейк бе изчезнал. Една смаляваща се точка все още се виждаше между дърветата в далечината, но Сам Тоб не би се обзаложил, че това е той.
Колкото до Рандолф Пейн — за него петсекундният интервал след дърпането на ръчката и изчезването на Планината на Птицечовката тънеше в мрак и пустота. В началната фаза със сигурност имаше спомен, че наднича през храсталаците, растящи в основата на дървото. В крайната вече се полюляваше диво на един от най-високите клони. Можеше да се предположи, че същият импулс, който бе принудил хайката да напусне местността хоризонтално, го бе накарал да даде всичко от себе си, но вертикално.
Колкото до това, как беше преодолял петнайсетте метра от основата до върха — чрез катерене, скокове или ракетен полет — нямаше никаква представа, а и наистина не даваше пет пари, за да узнае.
Онова, което
