Читать «Робот АЛ-76 се е заблудил» онлайн - страница 8

— Дезинтегратор… За да мога да започна работа. Подобрен модел. — Роботът се изправи, почисти с дрънчене коленете си от праха и погледна гордо машината.

Пейн потръпна. „Подобрен“? Нищо чудно, че предпочитаха да правят оригиналите в лунните пещери. Горкият земен спътник! Сега вече знаеше какво е съдба, по-лоша и от смъртта.

— Ще проработи ли? — попита той.

— Естествено.

— Откъде си толкова сигурен?

— Трябва да проработи. Аз го направих, нали? Трябва ми само още едно нещо. Да ти се намира фенерче?

— Май че тук някъде трябва да имам… — Пейн изчезна в бараката и почти веднага се появи отново.

Роботът отвинти един капак и се захвана за работа. Пет минути по-късно беше приключил. Той отстъпи назад и заяви:

— Готово. Вече мога да започвам. Ако искаш, остани да погледаш.

Настъпи пауза, докато Пейн се опитваше да оцени великодушното предложение.

— Безопасно ли е?

— И дете може да се справи.

— О. — Пейн се умихна отпаднало и побърза да заеме позиция зад най-дебелото дърво в околността. — Давай — каза. — Имам ти пълно доверие.

АЛ-76 посочи към кошмарната купчина боклук и рече:

— Гледай.

След което ръцете му затанцуваха по машината.

Фермерите на окръг Ханафорд, Вирджиния, бавно, но сигурно сключваха обръча около бараката на Пейн. Настръхнали, с изпъкнали вени, в които пулсираше героичната колониална кръв на техните предци, те притичваха от дърво на дърво.

Шериф Сондърс вече беше дал съвсем ясна заповед:

— Стреляте по моя команда. И се целете в очите.

Джейкъб Линкър — или както всички го наричаха, Мършавият Джейк, или както самият той се наричаше, Заместник шерифът — се приближи до него:

— Мислиш ли, че този машиночовек вече е офейкал? — В тона му безпогрешно се долавяше искрица надежда.

— Де да знам — изръмжа шерифът. — Ама сигурно не е. Инак щяхме да се натъкнеме на него в гората, а пък нищо не видяхме.

— Ужасно тихо е. И май вече сме много близо до парцела на Пейн.

Не беше необходимо да му напомня последното. В гърлото на шериф Сондърс беше заседнала такава голяма буца, че се наложи да я преглътне на три пъти.

— Отивай си на мястото — нареди той. — И си дръж пръста на спусъка.

Вече достигаха покрайнините на разчистеното пространството около бараката. Шериф Сондърс затвори очи и надникна иззад дървото си. След като не видя нищо, се отдръпна, почака малко и опита отново, този път с отворени очи.

Този път имаше резултат.

И още по-точно, видя огромния машиночовек с гръб към него, наведен над някакъв смразяващ кръвта уред с несигурен произход и още по-несигурно предназначение. Единственото, което му убягна, бе треперещата фигура на Рандолф Пейн, който тъкмо прегръщаше дънера на едно дърво в посока север-северозапад.

Шериф Сондърс излезе на открито и вдигна картечницата. Роботът, все така обърнал широкия си гръб към него, каза високо на някого „Гледай!“ и преди шерифът да е успял да отвори уста, за да даде заповед за стрелба, металните пръсти на чудовището дръпнаха една ръчка.

Не съществува точно определение на онова, което последва, въпреки присъствието на поне седемдесет очевидци. В дните, месеците и годините след това, никой от тези седемдесет човека така и не успя да намери подходящите думи, за да опише няколкото секунди непосредствено след като шерифът бе отворил уста с намерението да даде заповед да открият огън. Когато ги разпитваха по-подробно, лицата на тези хора придобиваха зеленикав оттенък и всичко приключваше с объркано олюляване и налудничаво въртене на очи.