Читать «Двестагодишният човек» онлайн - страница 18

— Така изглежда — кимна утвърдително Ендрю.

Ендрю трябваше да започне отначало, защото не познаваше дори основите на биологията, не знаеше почти нищо за науката. Той се превърна в постоянен посетител на библиотеките, където се заседяваше с часове при електронните индикатори и изглеждаше напълно нормално, облечен в дрехи. Малцината, които знаеха, че е робот, не му пречеха.

Създаде лаборатория в допълнителната стая, която пристрои към къщата, а библиотеката му нарасна.

Минаха години и един ден Пол го посети и каза:

— Жалко, че вече не се занимаваш с историята на роботите. Корпорацията „Ю. С. Роботс“ възприема радикално нова политика.

Пол бе остарял и увредените му очи бяха заменени с фотооптични клетки. В това отношение се беше приближил до Ендрю.

— Какво са направили? — заинтересува се Ендрю.

— Произвеждат компютри-централи, всъщност гигантски позитронни мозъци, с всеки от които са свързани чрез микровълни десетки до хиляди роботи. Самите роботи нямат мозъци. Те са само крайници на гигантския мозък и са физически отделени от него.

— Това по-ефикасно ли е?

— Фирмата твърди, че да. Смайт-Робъртсън създаде новото направление, преди да умре, и ми се струва, че това е удар по теб. „Ю. С. Роботс“ е решена да не произвежда роботи, които могат да й създават неприятности като теб, и поради това разделя мозъка от тялото. Мозъкът няма да има тяло, което да иска да подмени; а тялото няма да има мозък, който да иска каквото и да било.

— Изумително е, Ендрю — продължи Пол, — какво влияние оказа ти върху историята на роботите. Твоят артистичен талант подтикна „Ю. С. Роботс“ да правят по-точни и по-специализирани роботи; в резултат на твоето освобождаване се утвърди принципът за правата на роботите; настояването ти да получиш андроидно тяло накара корпорацията да раздели мозъка и тялото.

— Предполагам, че накрая корпорацията ще създаде огромен мозък, който да управлява няколко милиона тела на роботи. Всички яйца ще бъдат в една кошница. Опасно е. Съвсем не е правилно.

— Смятам, че си прав — съгласи се Пол, — но ми се струва, че няма да се осъществи поне до един век и аз няма да съм жив, за да го видя. Всъщност вероятно няма да доживея и до следващата година.

— Пол! — възкликна загрижено Ендрю.

— Ние сме смъртни, Ендрю — повдигна рамене Пол. — Не сме като теб. Не е от голямо значение, но е важно да те уверя в едно. Аз съм последното човешко същество от семейството Мартин. Има роднини по съребрена линия, но те не са от значение. Парите, които притежавам лично, ще бъдат оставени на твое име и доколкото човек уоже да предвиди бъдещето, ще бъдеш финансово осигурен.

— Не е необходимо — рече Ендрю с мъка. Той въобще не можа да свикне със смъртта на хората от семейство Мартин.

— Нека не спорим — поде Пол. — Така ще бъде. Сега над какво работиш?

— Конструирам система, която ще позволи на андроидите — на мене — да черпят енергия от изгарянето на въглеводорди, а не от атомни батерии.

Пол повдигна вежди.

— Значи те ще дишат и ще ядат?

— Да.

— От колко време работиш в това направление?