Читать «Двестагодишният човек» онлайн - страница 10

— Аз съм Ендрю Мартин, сър — отвърна Ендрю.

— Добре. Съблечи си дрехите. Роботите не носят дрехи. — Обърна се към другия — Отвратително е. Погледни го.

Ендрю се поколеба. Толкова отдавна не бе чувал заповед, изречена с такъв тон, че за миг схемите на Втория закон не се задействуваха.

— Съблечи дрехите си. Заповядвам ти — рече високият.

Ендрю започна бавно да се съблича.

— Хвърли ги — нареди високият.

— Щом не принадлежи на никого — подхвърли оня с топчестия нос, — може да стане наш, както и на всеки друг.

— Във всеки случай — поде високият — кой може да възрази срещу онова, което ще направим? Не повреждаме чужда собственост… Застани на главата си — нареди на Ендрю.

— Главата не е предвидена за… — започна Ендрю.

— Това е заповед. Ако не знаеш как, поне попитай.

Ендрю отново се поколеба, после се наведе, за да опре глава в земята. Опита се да вдигне краката си и тежко падна.

— Продължавай да лежиш там — рече високият. След това се обърна към другия. — Можем да го разглобим. Разглобявал ли си някога робот?

— А той ще ни позволи ли?

— Как може да ни спре?

Нямаше начин Ендрю да ги спре, ако му заповядаха строго да не се съпротивява. Вторият закон за подчинение имаше предимство пред Третия закон за самосъхранение. Във все случай той не можеше да се отбранява, без да ги нарани, а това означаваше нарушение на Първия закон. При тази мисъл всички подвижни блокове се натегнаха леко и той потръпна, както беше легнал.

Високият се приближи и го побутна с крак.

— Тежък е. Май ще ни трябват инструменти, за да свършим тая работа.

— Можем да му заповядаме сам да се разглоби — подхвърли оня с топчестия нос. — Голям смях ще падне да го гледаме как ще се опитва да го направи.

— Така е — съгласи се замислено високият, — но най-напред нека го разкараме от пътя. Ако някой случайно мине…

Беше твърде късно. Някой наистина се приближаваше и това беше Джордж. От легналото си положение Ендрю го видя да преваля малка височина не много далеч. Искаше му се да му обади по някакъв начин, но последната заповед беше „продължавай да лежиш там“.

Джордж се затича и стигна до тях задъхан. Двамата младежи се отдръпнаха малко и зачакаха замислени.

— Да не би нещо да не е наред, Ендрю? — запита разтревожено Джордж.

— Аз съм добре, Джордж — отвърна Ендрю.

— Тогава се изправи… Какво е станало с дрехите ти?

— Това ваш робот ли е, друже? — запита високият.

Джордж се обърна рязко.

— Ничий робот не е. Какво става тук?

— Най-учтиво го помолихме да си свали дрехите. А вас какво ви засяга, щом не го притежавате?

— Какво правеха те, Ендрю? — попита го Джордж.

— Имаха намерението по някакъв начин да ме разчленят — отговори Ендрю. — Смятаха да ми заповядат да отида на скрито място и да се саморазглобя.

Джордж погледна двамата младежи и брадичката му потрепера. Двамата младежи не се отдръпнаха повече. Те се усмихваха. Високият рече лековато:

— Какво смяташ да правиш, дебелако? Да ни нападнеш?

— Не — отвърна Джордж. — Няма нужда. Този робот е бил в семейството ми седемдесет години. Той ме познава и ме цени повече от всеки друг. Ще му кажа, че вие двамата заплашвате живота ми и се опитвате да ме убиете. Ще му кажа да ме защитава. Като трябва да избира между вас и мене, той ще предпочете мен. Знаете ли какво ще ви се случи, когато ви нападне?