Читать «Двестагодишният човек» онлайн - страница 9

Айзък Азимов

— Беше жив — рече Джордж. — Да, аз също си мисля понякога за старото чудовище.

По-късно Ендрю въртя в ума си този разговор. Бе забелязал собствената си неспособност да води разговор с Джордж. Някак си езикът се бе променил от времето, когато Ендрю бе създаден с вграден в него речник. Освен това Джордж използуваше разговорен език, какъвто Сър и Малка мис не бяха употребявали. Защо бе нарекъл Сър чудовище, когато тази дума явно не беше подходяща?

Ендрю не можеше да потърси съвет и от своите книги. Те бяха стари и се занимаваха най-вече с обработка на дърво, изкуство и конструиране на мебели. Нямаше нито една върху езика, нито една за поведението на човешките същества.

В този миг му се стори, че трябва да потърси подходящи книги; а като свободен робот сметна, че не трябва да моли Джордж. Реши да отиде в града и да използува библиотеката. Решението беше триумфално и той почувства, че електро-потенциалът му се повишава осезаемо. И се наложи дори да включи една реактивна бобина.

Облече цял костюм, сложи си и дървен ланец на рамото. Би предпочел блестящата пластмаса, но Джордж бе казал, че дървото е много по-подходящо, а и полираният кедър бе значително по-ценен.

Бе се отдалечил на около стотина крачки от къщата, когато нарастващото съпротивление го спря. Той изключи реактивната бобина, но когато и това не помогна, се върна в къщата, написа на лист хартия „Отивам до библиотеката“ и го постави на видно място върху работната си маса.

10

Ендрю не успя да стигне до библиотеката. Бе разучил картата. Знаеше пътя, но не и как изглежда. Действителните ориентири не приличаха на символите от картата и той започна да се колебае. Накрая си помисли, че е объркал пътя, защото всичко му се струваше непознато.

Беше минал покрай няколко полски робота, но когато реши, че трябва да попита за пътя, не се виждаше никой. Една кола мина покрай него и не спря. Застана в нерешителност, което означаваше напълно неподвижно, и тогава видя, че през полето към него се приближават две човешки същества.

Той се обърна с лице към тях и те промениха посоката си, за да се срещнат с него. Миг преди това бяха разговаряли на висок глас; беше ги чул; но сега мълчаха. Във вида им имаше нещо, което Ендрю възприемаше като несигурност у хората. Бяха млади, но не много. Може би по на двайсет години? Ендрю никога не можеше да прави преценка за възрастта на хората.

— Бихте ли ми описали пътя до градската библиотека, господа? — запита ги той.

Единият от тях, по-високият от двамата, чиято висока шапка го издължаваше още повече, почти с насмешка каза не на Ендрю, а на другия:

— Това е робот.

Другият имаше топчест нос и подпухнали клепачи. Той се обърна не към Ендрю, а към първия:

— И е облечен в дрехи.

Високият щракна пръсти.

— Това е свободният робот. Мартинови имат един робот, който никой не притежава. Иначе защо ще носи дрехи?

— Попитай го — подметна оня с топчестия нос. Ти Мартиновият робот ли си? — попита високият.