Читать «Полетът на фантазията» онлайн - страница 6

Като продължаваше да гледа все така заплашително и да размахва ръце, Балдур подскочи. Той се издигна във въздуха на около трийсет сантиметра, остана така докато успях да преброя до три и после бавно се спусна.

— Хей! — рече той красноречиво.

— Хей! — отвърнах аз силно изненадан.

— Аз като че ли полетях.

— При това много грациозно — потвърдих ласкателно.

— Аха. Хей, ама аз мога да летя! Я да опитам пак!

Така и направи, а косата му остави отчетливо мазно петно там, където главата му удари тавана. Той се спусна, като разтъркваше черепа си.

— Можеш да се издигаш само на около метър и двайсет, нали разбираш? — предупредих го аз.

— Тук вътре, но нека да излезем навън.

— Луд ли си? Нали не искаш хората да узнаят, че можеш да летиш? Ще ти отнемат антигравитационното устройство, за да могат учените да го изследват. Никога повече няма да можеш да летиш. Моят приятел е единственият, който знае за него. Пази се в пълна тайна.

— Какво ще правя тогава?

— Наслаждавай се на летенето из стаята.

— Не е много.

— Така ли? А можеше ли изобщо да летиш преди пет минути?

Както винаги, всемогъщата ми логика се оказа убедителна.

Трябва да призная, че докато го наблюдавах да се носи леко и грациозно сред не дотам благоуханния въздух на малката му дневна, изпитах определено желание и аз да се опитам да летя. Не бях сигурен обаче дали ще му се откъсне от сърцето да ми заеме антигравитационното устройство, но, което бе по-важно — силно се съмнявах, че то изобщо ще действа върху мене.

Азазел упорито отказва да направи каквото и да било лично за мен поради, както той го нарича, етични съображения. Даровете, изтъква той по идиотския си начин, са предназначени само за другите. Така и не можах да убедя никой от облагодетелстваните да ме възнагради богато и както подобава.

Най-после Балдур се приземи върху един стол и каза самодоволно:

— И ти твърдиш, че мога да летя само защото вярвам в това?

— Точно така. Това е полет на фантазията.

Много хубаво се изразих, но Балдур е глух за всякакви остроумия. Затова коментарът му бе съвсем прозаичен:

— Виж какво, Джордж, много по-добре е да вярваш в науката, отколкото в небесата и всички тези щуротии за крилатите ангели.

— Несъмнено — рекох аз и минах на по-практична тема. — Ще прекъснем ли, за да вечеряме някъде, а после да му ударим по няколко питиета?

— Дадено — съгласи се той и ние прекарахме една чудесна вечер.

И все пак нещата някак не вървяха. Определена меланхолия като с покров обви Балдур. Той изостави старите си пиянски свърталища и потърси нови.

Аз нямах нищо против. Новите места бяха на крачка от старите и предлагаха чудесно сухо мартини. Все пак бях любопитен да узная причината.

— Не мога да споря повече с тези дръвници — призна мрачно Балдур. — Изгарям от желание да им кажа, че мога да летя като ангел. Но ще ме боготворят ли? Ще повярват ли въобще? Те вярват на всички тези глупости за говорещи змии и жени, превърнали се в сол. Това са само детски приказки и нищо повече. Но на мен не биха повярвали. За нищо на света. Затова просто трябва да стоя далеч от тях. Дори в Библията пише: „Не стой в компанията на мижитурки! Не сядай там, където е седял презреният“.