Читать «Полетът на фантазията» онлайн - страница 4
Айзък Азимов
Все още изглеждаше войнствено настроен.
— Питай го — нареди ми той — и ме уведоми какво е казал. Не обичам хората, които ми се подиграват. Не съм такъв тип. Аз не ти се подигравам, нали? Не го правя на въпрос, че никога не плащаш сметките, нали?
Нагазвахме в опасни води. Побързах да го уверя:
— Ще се консултирам с моя приятел. Не се тревожи. Аз ще се заема с работата.
Общо взето, смятах, че съм постъпил добре. Не исках да си прережа клона, благодарение на който получавах безплатни питиета, а още по-малко желаех да се превърна в мишена за гнева на Балдур. Той не вярваше в библейските поучения за Бог, който обича своите врагове и ги благославя за това, че го хулят, и прави добро на онези, които го мразят. Балдур твърдо вярваше в юмручното право.
Ето защо се посъветвах с моя извънземен приятел Азазел. Казвал ли съм ти някога, че имам… Казвал съм ти, значи? Е, добре, посъветвах се с него.
Както винаги, когато го викам, Азазел бе в ужасно настроение. Държеше опашката си под необичаен ъгъл и когато го попитах за причината, той избухна в остри, дори яростни коментари по адрес на потеклото ми — въпрос, по който той едва ли би могъл да знае нещо.
Допуснах, че случайно е бил настъпен. Той е много мъничък — височината на тялото му от основата на опашката до върха на главата му е два сантиметра. Подозирам, че дори и сред себеподобните си Азазел е далеч под средния ръст. В конкретния случай със сигурност бе попаднал под нечии крака и унижението, че не е бил забелязан, бе го вбесило.
За да го успокоя, започнах мазно:
— Ако можеше да летиш, о, Могъщи, на който цялата вселена отдава почит, в тебе нямаше да се препъват децата на дръвниците.
Това доста повдигна духа му. Той продължи да си мърмори последната фраза под нос, като че ли се опитваше да я наизусти, за да я използва при някой удобен случай в бъдеще.
— Аз мога да летя, о, противна маса ненужна плът! — изписка с фалцет той. — И сигурно щях да летя, ако си бях направил труда да забележа присъствието на онзи нисш индивид, който с присъщата си недодяланост връхлетя върху мен. Но, така или иначе, защо ме викаш и какво искаш? — Тези думи той изрече почти с ръмжене, макар че при голямата височина на гласа му приличаше повече на бръмчене.
— Макар че ти можеш да летиш, Велики господарю — продължих все така ласкателно, — има хора от моя свят, които не могат.
— В твоя свят няма хора, които могат да летят. Те са толкова огромни, подути и тромави, колкото сто шалидракона. Ако разбираш нещо от аеродинамика, нищожно насекомо такова, щеше да знаеш…
— Прекланям се пред изключителните ти знания, най-мъдър сред мъдреците, но ми мина през ума, че можеш да се справиш с принципите на антигравитацията.
— Антигравитацията ли? Знаеш ли как…
— О, ти, който имаш колосален ум, ще ми позволиш ли да ти припомня, че си го правил и преди? — продължих да упорствам аз.