Читать «Полетът на фантазията» онлайн - страница 7
Айзък Азимов
От време на време избухваше и се оплакваше:
— Не мога да летя само в апартамента. Няма място. Не мога да усетя летенето. Трябва да го направя на открито. Трябва да се издигна в небето и да се спусна оттам.
— Ще те видят.
— Мога да го направя през нощта.
— Тогава ще се блъснеш в някоя планина и ще се убиеш.
— Не и ако се издигна достатъчно високо.
— И какво ще видиш през нощта? Със същия успех можеш да си кръжиш из стаята.
— Ще намеря някое место, където няма хора.
— Нима са останали такива места в наше време? — не отстъпвах аз.
Благодарение на неопровержимата си логика аз винаги побеждавах в тези спорове. Той обаче ставаше все по-нещастен, докато най-накрая изчезна в продължение на няколко дни. Не си беше у дома. От таксиметровия гараж, в който работеше, ми казаха, че си е взел двуседмичния платен отпуск, който му се полага, но, уви, не знаеха къде може да е отишъл. Не ми беше много криво, че се лишавам от гостоприемството му, но се тревожех какво ли прави сам, като имах предвид манията за летене, която го бе обхванала.
Най-после, когато се върна и ми се обади по телефона, разбрах какво е станало. Едва го познах — толкова съкрушен звучеше гласът му. Естествено, щом ми обясни, че се нуждае адски много от мен, веднага го посетих.
Балдур седеше обезсърчен и съвсем паднал духом.
— Джордж — поде той, — по-добре никога да не го бях правил.
— Какво имаш предвид?
Думите просто се изляха от устата му;
— Помниш ли като ти казах, че искам да намеря място, където няма хора?
— Помня.
— Е, хрумна ми една идея. Взех си малко отпуска, когато прогнозата за времето обещаваше няколко хубави, слънчеви дни, и наех самолет. Отидох на едно от онези летища, където можеш да наемеш срещу заплащане самолет за разходка — нещо като въздушно такси.
— Знам ги — отвърнах.
— Казах на пилота да потеглим от покрайнините и да прелетим над всички по-затънтени местенца. Обясних му, че искам да се любувам на пейзажа. Всъщност исках да се поогледам за някое наистина необитавано местенце и когато го открия, да попитам как се казва и после, през някой уикенд, да отида там и да летя така, както цял живот съм мечтал.
— Балдур — прекъснах разказа му, — не можеш да познаеш какво е мястото от такава височина. Отгоре може да ти се струва съвсем необитаемо, а когато слезеш долу, ще установиш, че е пълно с хора.
— Каква е ползата да ми казваш това сега? — горчиво каза той. Помълча, поклати тъжно глава и продължи. — Летях с един от тези наистина старомодни самолети — с открита кабина за пилота отпред и открито място за пътника отзад. Наведох се настрани, за да мога да гледам земята и да се уверя, че няма шосета, автомобили и ферми. Свалих предпазния колан за да гледам по-добре, искам да кажа, тъй като мога да летя, не ме е страх от високото. Взех да се навеждам навън, а пилотът не знаеше какво правя там отзад и при един остър завой самолетът се наклони доста опасно и преди да мога да се хвана за нещо, взех че паднах.