Читать «Полетът на фантазията» онлайн - страница 3

Такава чувствителност не можеше да не ме трогне, естествено. Затова го попитах:

— Как стигна до това състояние, Балдур? Какво те превърна в такъв отявлен неверник?

— Ангелите — отвърна той, като смръщи страховито вежди.

— Ангелите ли?

— Аха. Когато бях дете, разглеждах картинки с ангели. Виждал ли си някога картинки на ангели?

— Разбира се.

— Имат крила. Имат ръце, имат крака, а на гърба си имат и крила. Четях научнофантастични книжки. Там лишеше, че всяко животно, което има гръбнак, има четири крайника. Животните имат четири перки, или четири крака, или два крака и две ръце (като нас), или два крака и две крила. При някои видове двата задни крака закърняват — като при китовете например, а при други — двата предни крака, като при кивитата. Никое животно обаче не може да има повече от четири крайника. Затова, питам аз, как така ангелите имат шест крайника: два крака, две ръце и две крила? Имат ли скелет? Имат. Да не би да са насекоми или нещо друго? Попитах майка да ми обясни тази работа, а тя ми каза да си затварям устата. Ето защо още тогава се замислих за много неща от този род.

— Но, Балдур — опитах се да възразя, — ти не можеш да приемаш изображенията на ангелите буквално. Крилата им са символични. Те просто намекват за скоростта, с която ангелите могат да се преместват от едно място на друго.

— О, така ли? — рече — Балдур. — Само попитай някой от онези библиопоклонници дали ангелите имат крила. Те са дълбоко убедени, че имат. Прекалено са тъпи, за да разберат тая работа с шестте крайника. Всичко това е една тъпотия. Освен това има и нещо друго за тези ангели, което ме измъчва. Предполага се, че летят. Защо тогава аз да не мога да летя? Това не е справедливо! — Долната му устна се издаде напред. Лицето му се нацупи като на малко дете пред разплакване. Нежното ми сърце се размекна и потърсих някакъв начин да го утеша.

— В това ли била работата, Балдур? Когато умреш и отидеш на небето, ще се сдобиеш с крила и ореол, че и арфа отгоре на всичко. Тогава ще можеш да летиш.

— Вярваш ли в тези измишльотини?

— Е, не съвсем, но е утешително човек да вярва в нещо. Защо не опиташ?

— Нямам подобни намерения, тъй като това не е научно. През целия си живот съм искал да летя — аз самият, без чужда помощ, и само с ръцете си. Все си мисля, че трябва да съществува някакъв научен начин да мога да летя тук, на Земята.

Тъй като все още държах да го успокоя, казах нещо доста непредпазливо:

— Сигурен съм, че има такъв начин.

Очевидно въздействието на няколкото питиета, с които бях нарушил статута си на въздържател, бе причината за това изхвърляне.

Той ме фиксираше много строго с леко налетите си с кръв очи.

— Будалкаш ли ме? Или се подиграваш с едно невинно детско желание?

— Не, не! — отвърнах аз енергично и изведнъж осъзнах, че и той бе прекалил с около дузина питиета. Забелязах как десният му юмрук се свива по доста неприятен начин. — Нима смяташ, че бих се подигравал с една чиста детска мечта? Или пък с фикс идеята на един възрастен? Просто познавам един… учен, който вероятно знае някакъв начин.