Читать «Океаните на Венера» онлайн - страница 3

— Да видим сега — каза тъмнокосия мъж. — Вие двамата сте Уилям Уилямс и Джон Джонс. Така ли е?

— Аз съм Уилямс — каза Лъки.

Да използува този псевдоним при нормални условия беше станало за Лъки втора природа. За членовете на Научния съвет беше обичайно винаги да избягват публичността. Това особено се препоръчваше сега при тази объркана и несигурна обстановка на Венера.

— Надявам се, че документите ни са в ред, а багажът ни е на борда — продължи Лъки.

— Всичко е наред — каза тъмнокосият. — Аз съм пилотът, Джордж Ривъл, а това е моят помощник Тор Джонсън. Потегляме след няколко минути. Кажете ни, ако се нуждаете от нещо.

На двамата пътници бе показана тяхната малка каюта, а Лъки тихо въздъхна. Той никога не се чувстваше твърде удобно в Космоса освен в своя крайцер „Светкавичния Стар“, който сега почиваше в хангара на космическата станция.

— Между другото, нека ви предупредя, че щом напуснем орбитата на космическата станция, няма да бъдем повече в състояние на безтегловност — каза Тор Джонсън с плътен глас. — Ако хванете космическа болест…

— Космическа болест! — извика Бигман. — Планетен селяндур, още от бебе понасям промяна на гравитацията по-добре, отколкото вие сега! — Той опря пръст на стената, направи едно бавно салтомортале, докосна отново стената и завърши със стъпала на половин инч от пода. — Опитайте това някой ден, когато се чувствате истински мъж.

— Я виж — усмихна се помощник-пилотът, — какъв дребосък, а толкова пъргав!

— Дребосък! — пламна веднага Бигман. — Защо мило приятелче… — извика Бигман, но ръката на Лъки беше вече на рамото му и той преглътна останалата част от изречението — Ще се видим на Венера — промърмори заплашително той.

Тор, продължавайки да се усмихва, последва своя командир към командната кабина в челото на кораба.

— Слушай, Лъки, какво ще кажеш за тези мустаци — попита Бигман, чийто гняв бе преминал веднага. — Никога не съм виждал толкова големи.

— Те са само един венериански обичай, Бигман — отвърна Лъки. — Мисля, че практически всички на Венера си пускат такива мустаци.

— Така ли? — попита учудено Бигман, поглаждайки с пръсти мястото над горната си устна. — Чудя се, как ли ще изглеждам с тях.

— С толкова големи ли? — усмихна се Лъки. — Ще скрият цялото ти лице.

Той избегна юмручния удар, който Бигман се опита да му нанесе, точно когато подът затрепери леко под краката им и „Венюс Марвъл“ напусна космическата станция. Коустерът обърна своя нос към стесняващата се спирална траектория, която щеше да го свали „долу“ на Венера.

Лъки почувствува облекчение, когато корабът започна да набира скорост. Кафявите му очи бяха замислени, а умното му лице с фини черти бе спокойно. Той беше висок и изглеждаше слаб, но зад измамната слабост се криеха стоманени мускули.

Животът беше дал много добро и много лошо на Лъки. От малък бе останал сирак. Беше загубил родителите си при едно пиратско нападение в околностите на самата Венера, към която се приближаваше сега. Той бе отгледан от двамата най-скъпи приятели на баща му: Хектор Конуей, сега шеф на Научния съвет и Огъстъс Хенри, секторен директор в същата организация.