Читать «Океаните на Венера» онлайн - страница 5

Бигман, който можеше да пилотира кораб от Плутон до Меркурий със завързани очи, би се изгубил при първия сблъсък с атмосфера. Дори Лъки, който при своето интензивно обучение в Академията беше пилотирал коустер, сега не би желал да върши тази работа сред обгръщащите го отвсякъде облаци.

— Допреди кацането на първите изследователи на Венера всичко, което човечеството бе виждало от нея, бе външната повърхност на тези облаци — каза Лъки. — Тогава имаше странни схващания за планетата.

Бигман не каза нищо. Той проверяваше дали в целофановия контейнер не се е скрил още някой сандвич с пиле.

— Никой не можеше да каже с каква скорост Венера се върти около оста си или дали изобщо се върти — продължи Лъки. — Никой не знаеше състава на атмосферата й. Знаеше се, че съдържа въглероден двуокис, но до края на 1900-те астрономите считаха, че на Венера няма вода. Когато на нея почнаха да кацат кораби, човечеството откри, че това не е така.

Той отново млъкна. Съзнанието му се върна още веднъж към шифрованата космограма, която бе получил в полунощ на разстояние десет милиона мили от Земята. Беше от Лу Евънс, неговия стар другар, комуто бе съобщил по субетера, че е на път за Венера.

— Стой настрана! — бе краткият рязък, но ясен отговор.

Само толкова? Това не бе в стила на Евънс. За Лъки подобно съобщение означаваше неприятност, голяма неприятност, а не само „Стой настрана!“. Вместо това, той бе повишил производството на енергия от микрореактора с едно деление и бе увеличил до максимум ускорението.

— Става ти забавно, Лъки — говореше Бигман, — като си помислиш, че някога, преди много години, всички хора са били струпани на Земята. Не са могли да я напуснат, колкото и да са се опитвали. Не са знаели нищо за Марс, Луната и други космически обекти. Това ме потриса.

Точно в този момент те пробиха облачната бариера н дори мрачните мисли на Лъки изчезнаха при открилата се пред очите им гледка.

Промяната стана внезапно. Както бяха заобиколени от нещо като вечна млечна пелена, изведнъж около тях остана само прозрачен въздух. Всичко отдолу се къпеше в ярка перлена светлина. Над тях бе останала долната сива повърхност на облаците.

— Хей, Лъки, виж! — извика Бигман.

Венера се простираше под тях на много мили във всяка посока, а повърхността й представляваше плътен килим от синьо-зелена растителност. Върху нея нямаше долини или възвишения. Цялата бе абсолютно равна, сякаш бе подравнена от гигантска атомна резачка.

Не можеше да се види нищо нормално за една земна сцена. Никакви пътища или сгради, никакви градове или потоци. Докъдето стигне погледът се простираше само синьо-зелена неизменност.

— Причината е въглеродният двуокис — поясни Лъки. — С тази част от въздуха се хранят растенията. В атмосферата на Земята има само три стотни процента от него, обаче тук той е почти десет процента.

— А защо е така светло въпреки тези облаци? — попита Бигман, който бе живял години наред във фермите на Марс и знаеше за въглеродния двуокис.

— Забравяш, Бигман — отвърна с усмивка Лъки. — Тук Слънцето е повече от два пъти по-ярко, отколкото на Земята. — После той погледна през люка и усмивката му изчезна. — Странно — промърмори Лъки и се отвърна от прозорчето. — Бигман, ела с мен в пилотската кабина.