Читать «Океаните на Венера» онлайн - страница 2

Все пак от тези космически станции, макар и така близо до Венера, не можеше да се види нищо от повърхността на планетата. Не се виждаха никакви континенти, океани, пустини или планини и никакви зелени долини. Белота, само ослепителна белота, осеяна с преместващи се сиви линии.

Белотата представляваше турболентен облачен слой, който висеше вечно върху цялата Венера, а сивите линии маркираха границите, където облачните маси се срещаха и сблъскваха. От тези граници надолу се движеше пара, а под сивите линии върху невидимата повърхност на Венера валеше дъжд.

— Няма полза да наблюдаваме Венера, Бигман — каза Лъки Стар. — Ще виждаш за известно време голяма част от нея, като приближим. На Слънцето трябва да кажеш сбогом.

Бигман изсумтя. За привикналите му към условията на Марс очи дори гледаното от Земята Слънце му се струваше раздуто и прекалено ярко. Слънцето, гледано от орбитата на Венера, представляваше подпухнало чудовище, то беше 2 1/4 пъти по-ярко от познатото на Бигман Слънце на Марс. Лично той беше Доволен, че облаците на Венера щяха да го скрият. Беше доволен също, че космическата станция винаги нагласяваше своите крила по такъв начин, че да блокират слънчевата светлина.

— Е, смахнат марсианецо, качваш ли се? — попита Лъки.

Бигман беше спрял на входа на отворения шлюз, опирайки се с ръка на ръба му. Той все още гледаше към Венера. Видимата й половина бе почти изцяло огряна от Слънцето, но в източния й край настъпваше нощната сянка, премествайки се бързо с движението на станцията по орбитата си.

Лъки, който все още се движеше, хвана на свой ред ръба на шлюза и постави другата си ръка на задника на Бигман. В условията на безтегловност малкото тяло на Бигман се премяташе навътре, докато фигурата на Лъки се люлееше отвън.

Лъки сви мускула на ръката си и с леко плавно движение се понесе навътре. Нямаше причина да му е леко на сърцето в този момент, но бе принуден да се усмихне като видя Бигман разперен като орел във въздуха да се задържа неподвижен с опрян на вътрешния шлюз връх на пръста на облечената в специална ръкавица ръка. Външният шлюз се затвори след Лъки.

— Слушай, важна клечко — каза Бигман. — Някой ден ще те зарежа и ти ще можеш да си вземеш друг…

Въздухът изпълни със съскане малкото помещение и вътрешният шлюз се отвори. Двама мъже преплаваха бързо през него, избягвайки клатушкащите се крака на Бигман.

— Срещате ли някакви трудности, джентълмени? — попита вторият мъж, който беше по-висок и с по-светла коса, но имаше също толкова големи мустаци.

— Можете да ни помогнете като ни дадете стая и ни оставите да си свалим скафандрите — каза надменно Бигман, който бе стъпил на пода и сваляше скафандъра си, докато говореше. Лъки беше вече смъкнал своя.

Мъжете минаха през вътрешния шлюз и той също се затвори след тях. Скафандрите с изстудена от космическия студ външна повърхност се покриха целите със скреж, когато влагата от топлия въздух в коустера се пресече върху тях. Бигман ги метна върху облицованите с керамични плочки полици, където ледът можеше да се топи.