Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 199

— Сигурен ли си във всичко това?

— Абсолютно — кимна Пелорат.

— Има ли в ранните легенди — нали, в края на краищата, ти си митолог — нещо, дето дава на земното слънце особено необичаен атрибут?

— Не, пък и защо? То по определение трябва да е стандартно, а ми се струва, че характеристиките, които ни представи компютърът, са толкова стандартни, колкото въобще е възможно. Не е ли тъй?

— Предполагам, че слънцето на Земята е единична звезда.

— Естествено! — възкликна Пелорат. — Доколкото ми е известно, всички населени планети обикалят около единични звезди.

— И аз така смятах. Бедата е, че тази в центъра на екрана не е единична, а двойна. По-ярката от двете й съставни е наистина стандартна — същата, за която компютърът ни даде данни. Само че около нея обикаля — грубо казано, за осемдесетина години — друга звезда, чиято маса е четири пети от масата на по-ярката. С невъоръжено око не можем да ги видим като отделни обекти, но ако включа увеличението, мисля, че ще успеем.

— Сигурен ли си, че е двойна, Голан? — слиса се Пелорат.

— Така твърди компютърът. И ако сега наблюдаваме двойна звезда, значи не е земното слънце. Не е възможно да е то.

71

Съветникът прекъсна връзката си с компютъра и светлината се усили.

Очевидно това послужи на Блис като сигнал за връщане, защото тя пристигна заедно с лепналата се за нея Фалъм.

— Е, какви са резултатите? — попита Геянката.

— Разочароващи — безизразно отвърна Тривайз. — Там, където очаквах да намеря земното слънце, открих двойна звезда. А би трябвало то да е единична, тъй че онази, която е центрирана, явно е друга.

— Голан, а сега какво? — обади се Пелорат.

Тривайз сви рамене.

— Всъщност аз не очаквах да видя центрирано земното слънце. Дори космонитите не бяха заселвали световете така, че да се получи правилна сфера. Освен това Аврора, най-старият космонитски свят, можеше да е разпратила свои собствени заселници и това също щеше да изкриви сферата. Пък и земното слънце едва ли се е движило точно със средната скорост на космонитските светове.

— Така че Земята би могла да се намира където и да е — вметна историкът. — Туй ли искаш да кажеш?

— Не. Не съвсем „където и да е“. Всички тези евентуални източници на грешка не значат кой знае колко. Земното слънце трябва да е някъде в близката околност на координатите. Звездата, дето я виждаме в тези координати, най-вероятно ще е негов съсед. Странно е, наистина, да има съседна звезда, която толкова наподобява слънцето на Земята — освен ако става въпрос за двойна, — но явно случаят е точно такъв.

— Но тогава би трябвало да видим земното слънце на картата, нали? Имам предвид — близо до Алфа.

— Не, защото съм сигурен, че слънцето на Земята въобще не е на картата. Точно това ме разколеба, когато за пръв път зърнахме Алфа. Независимо колко много може да прилича на земното слънце, самият факт, че я има на картата, ме накара да се усъмня дали е онова, което търсим.

— Ами тогава — обади се Блис — защо не екстраполираме същите координати в истинското пространство? Ако се окаже, че близо до центъра има някаква ярка звезда, дето не съществува на компютърната карта, и ако нейните характеристики са много сходни с тези на Алфа, само че е единична, не би ли могла тя да е земното слънце?