Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 190

— Просто предпазна мярка — поясни той. — Янов, ти направи същото. Блис, трябва да сваля всичко от себе си. Ако това ще те притесни, иди в съседната стая.

— Нито ще ме притесни, нито ще ме накара да се чувствам неловко. Имам отлична представа как изглеждаш и картината с положителност няма да ми покаже нищо ново — отвърна младата жена. — Но за каква инфекция говорите?

— Дреболия, която, ако бъде оставена сама на себе си, би могла да причини големи вреди на човечеството — рече Тривайз, умишлено придавайки си безразличен вид.

68

Всичко приключи. Ултравиолетовата светлина си свърши работата. Официално, според сложните филми с информация и инструкции, които бяха получили заедно с „Далечната звезда“, когато Тривайз за първи път се качи на борда на звездолета, тя бе предназначена именно за дезинфекция. Съветникът обаче подозираше, че винаги съществува изкушението да бъде използвана и за добиване на тен от онези, които произхождат от светове, където той е на мода. Както и да се използваше обаче, ултравиолетовата светлина си беше дезинфекцираща.

Извел кораба в космоса, Тривайз заманеврира колкото е възможно по-близо до слънцето на Мелпомения, без то да им причинява дискомфорт, като обръщаше звездолета към него от всички страни, за да е сигурен, че е окъпал с ултравиолетовите лъчи цялата му повърхност.

Накрая прибраха двата изоставени в шлюза скафандъра и ги прегледаха внимателно.

— И всичко това — рече Блис недоумяващо — заради някакъв мъх? Нали така каза, Тривайз? Мъх?

— Наричам го с тази дума, защото прилича на мъх — отвърна съветникът. — Не съм ботаник. Мога само да добавя, че е наситено зелен и вирее дори при наличието на съвсем слаба светлинна енергия.

— Защо при съвсем слаба?

— Мъхът е чувствителен към ултравиолета и не е в състояние да оцелее на пряка светлина. Спорите му са навсякъде и израства в закътани ъгли, в пукнатините на скулптурите, по дъното на конструкциите, като се храни с енергията от разпръснати фотони светлина там, където има източник на въглероден двуокис.

— Разбирам, че го смяташ за опасен — каза Блис.

— Напълно възможно е. Ако когато влязохме, с нас или покрай нас се бяха промъкнали спори, тук щяха да намерят обилна светлина без вредния за тях ултравиолет. Както и предостатъчно вода и безкраен резерв от въглероден двуокис.

— Само 0,03 процента от нашата атмосфера — вметна геянката.

— За тях е предостатъчно. И четири процента във въздуха, който издишваме. Какво би станало, ако спорите поникнат в ноздрите или по кожата ни? Ако разложат и развалят храната ни? Ами ако произвеждат токсини, които са смъртоносни за нас? Дори да се постараем да ги изтребим, но няколко все пак останат живи, те могат, като ги пренесем на друг свят, да го заразят и оттам да се разнесат на още и още планети. Кой знае какви поразии биха направили.

Блис поклати глава.

— Не е задължително животът да е опасен само защото е различен. Ти си твърде много склонен да убиваш.

— Сега вече говори Гея — рече Тривайз с ирония.

— Естествено, но, надявам се, говори смислено. Мъхът е приспособен към условията на този свят. Тъкмо затова усвоява малки количества светлина, а при по-големи загива, използва случайните струйки въглероден двуокис, докато обилието му може да го унищожи. Сигурно не е способен да вирее на друг свят освен на Мелпомения.