Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 187

Той превключи напред и картината отново се размаза и стана съвсем неясна. Накрая ученият каза:

— Всички откъси, които схванах, се отнасят за космонитските светове, Голан. Не откривам нищо за Земята.

— Не би и могъл — с горчивина кимна Тривайз. — Явно и тук всичко е заличено както на Трантор. Изключи това допотопно нещо!

— Няма значение… — подхвана Янов, изключвайки четеца.

— Защото можем да проверим в други библиотеки, нали? И там обаче ще бъде заличено. Навсякъде! Знаеш ли… — изричайки тези думи, съветникът бе вдигнал очи към Пелорат и сега се взираше в него със смесица от ужас и отвращение.

— Какво имаш на лицевото стъкло? — попита той.

67

Пелорат почти несъзнателно сложи длан върху стъклото на шлема и после разгледа ръкавицата си.

— Това пък какво е? — озадачи се историкът. Погледна към спътника си и почти изпищя: — И твоето стъкло е доста странно, Голан.

Тривайз машинално се озърна наоколо за огледало. Огледало естествено нямаше, а и да имаше, щеше да му е нужна светлина. Той промърмори:

— Ела на светло, ако обичаш.

Не поведе, а направо повлече Пелорат към снопа слънчева светлина, струяща от най-близкия прозорец. Усещаше топлината му върху гърба си, въпреки изолационния ефект на скафандъра.

— Обърни лице към слънцето, Янов, и си затвори очите.

Веднага му стана ясно какво има на лицевото стъкло. Там, където се съединяваше с метализираната материя на самия скафандър, то бе обилно обрасло с мъх. Цялото беше в мъхеста зелена рамка и съветникът вече знаеше, че неговото собствено изглежда по същия начин.

Прокара пръст по мъха върху шлема на Пелорат. Част от него се остърга, размаза се по ръкавицата и я боядиса в зелено. Както лъщеше обаче на светлината, той започна да се втвърдява и да изсъхва пред очите му. Тривайз опита отново и този път мъхът се натроши. Покафеняваше. Съветникът избърса краищата на стъклото на Пелорат, като търкаше силно.

— Изчисти сега ти моето, Янов — каза той и след малко попита — Готов ли съм? Добре, ти също. Да вървим. Нямаме повече работа тук.

Слънцето печеше силно в пустия безвъздушен град. Каменните сгради блестяха почти до болка ярко. Тривайз ги гледаше с присвити очи и доколкото бе възможно, следваше сенчестата страна на улиците. Спря при пукнатината във фасадата на една сграда — достатъчно широка да си пъхне малкия пръст, както си беше в ръкавицата. После го извади от процепа и го погледна.

— Мъх — промърмори той.

Нарочно отиде до края на сянката и подържа известно време пръста си на слънце.

— Въглеродният двуокис е разковничето. Мъхът расте навсякъде, където се добере до въглероден двуокис — дали ще е от разпадащ се камък, дали от нещо друго — навсякъде. Ние сме добър източник на този газ, може би дори най-богатият на почти мъртвата планета и предполагам, че по краищата на лицевото стъкло изтичат незначителни количества от него.

— И мъхът расте там?

— Да.

Обратният път до кораба им се стори много по-дълъг и, разбира се, по-горещ от този, който бяха изминали призори. Когато пристигнаха, „Далечна звезда“ все още бе на сянка. Това поне Тривайз бе пресметнал правилно.