Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 183
Айзък Азимов
— Ще подаде образа направо на корабния компютър — отвърна Тривайз.
Той направи няколко снимки от различен ъгъл и каза:
— Трябва да се кача по-високо. Помогни ми, Янов.
Пелорат сплете ръцете си като стреме, но съветникът поклати глава.
— Няма да издържиш тежестта ми. Застани на четири крака.
Ученият с усилие го направи, а Тривайз прибра фотоапарата, също доста трудно стъпи на раменете му и оттам се покачи на пиедестала. Разклати леко статуята, за да провери устойчивостта й, после сложи единия си крак на сгънатото й коляно и се оттласна нагоре, за да се хване за безръкото рамо. Намирайки опора за пръстите си в една неравност на гърдите, той се повдигна и след няколко изпъшквания успя да седне на рамото. Сигурно на отдавна умрелите, благоговели пред статуята и онова, което тя е изобразявала, постъпката му би се сторила светотатствена, а той самият бе достатъчно повлиян от тази мисъл, за да се старае да седи леко.
— Ще паднеш и ще се удариш — загрижено извика Пелорат.
— Аз няма да падна и да се ударя, но ти ще ме оглушиш. — Съветникът извади фотоапарата и го фокусира. Направи още няколко снимки, върна уреда на мястото му и внимателно се спусна, докато краката му опряха на пиедестала. Скочи на земята и вибрацията от контакта с нея изглежда даде решаващия тласък, защото здравата ръка почти беззвучно се срина в една купчинка в основата на статуята.
Тривайз застина и първият му импулс беше да се скрие някъде, преди да е дошъл пазачът, за да го хване. Удивително е, мислеше си той малко по-късно, колко бързо човек се връща в детските си години в подобна ситуация — когато без да искаш счупиш нещо, дето изглежда ценно. Преживяването трая само миг, но се вряза дълбоко в паметта му.
Гласът на Пелорат прозвуча глухо, както подобава на човек, станал свидетел и дори съучастник във вандалски акт, но все пак намерил думи на утеха:
— Няма… няма нищо, Голан. Тя и без това щеше да падне.
Историкът отиде при парчетата върху пиедестала и на пода, взе един по-едър отломък, сякаш за да илюстрира мисълта си, и изведнъж извика:
— Голан, ела!
Тривайз приближи, а ученият посочи парче камък, очевидно от онази част на ръката, която е била прикрепена към рамото, и попита:
— Какво е това?
Запитаният се вгледа. Беше нещо мъхнато и светло-зелено на цвят. Разтърка го леко с пръста на ръкавицата си. То се остърга без проблем.
— Много прилича на мъх — рече той.
— Животът без разум, за който спомена?
— Не съм съвсем сигурен доколко е без разум. Блис сигурно би настоявала, че и в него има съзнание, но тя щеше да твърди същото и за камъка.
— Смяташ ли, че подобието на мъх разяжда скалата? — попита Пелорат.
— Не бих се изненадал, ако спомага за това. На тази планета има в изобилие слънчева светлина, както и достатъчно вода. Половината от атмосферата й са водни пари. Останалото е азот и инертни газове. Почти няма въглероден двуокис, което навежда на мисълта, че липсва растителен живот, но е възможно също така съдържанието на въглеродния двуокис да е ниско, защото почти всичкият е влязъл в състава на скалистата кора. Значи ако в тази скала има някакъв карбонат, може би мъхът го разлага, като отделя киселина и използва получения двуокис. Възможно е това да е доминиращата форма на живот, останала на планетата.