Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 138

— Когато влязохме, светлината в стаята беше съвсем мъждива — каза Пелорат. — През цялото време ли е толкова слаба?

— Да, така се намалява консумацията на енергия, също както при неработещите роботи. Имението ми функционира непрекъснато и онези части от него, които не са въвлечени в активна работа, въртят на празен ход.

— И ти непрекъснато доставяш енергия за това огромно имение?

— Енергията я доставят слънцето и ядрото на планетата. Аз съм просто проводникът. А и не цялото имение е продуктивно. Оставил съм по-голямата част като пущинак добре запазен с разнообразни животни: първо защото това защищава границите ми, и второ, защото намирам в него известна естетическа ценност. Всъщност моите поля и фабрики са малки. Те трябва да задоволяват единствено собствените ми нужди и да произвеждат някои специалитети за размяна със специалитетите на другите. Аз например имам роботи, които могат да правят и да инсталират при нужда топлопроводящи пръти. Мнозина соларианци зависят от мен за това.

— А твоят дом? — попита Тривайз. — Колко е голям той?

Изглежда, че трябваше да зададе именно този въпрос, понеже Бандър засия.

— Много! Един от най-големите на планетата. Простира се на километри във всички посоки. Роботите, които се грижат за поддръжката му, са толкова, колкото притежавам и на всичките тези хиляди квадратни километри от повърхността.

— Сигурно не живееш в целия си дом — предположи Пелорат.

— Възможно е да има стаи, където никога не съм влизал, но какво от това? — сви рамене Бандър. — Роботите поддържат всички помещения чисти, добре проветрявани и в абсолютен ред. Но хайде да продължим.

Излязоха не от тази врата, през която бяха влезли, и се озоваха в друг коридор. Там ги очакваше малка открита кола, движеща се на релси.

Бандър ги покани вътре и те един по един се качиха. За четиримата плюс робота нямаше достатъчно площ, но Пелорат и Блис се притиснаха здраво, за да направят място и на Тривайз. Бандър седна отпред с вид на непринудено задоволство, роботът се настани до него и колата потегли без никакви признаци за явно управление, ако се изключат плавните движения, които сегиз-тогиз собственикът й правеше с ръка. — Това всъщност е робот под формата на кола — обясни то с израз на пренебрежително безразличие.

Напредваха величествено и много плавно край вратите, които се отваряха при тяхното приближаване и се затваряха, щом ги отминеха. Украсата на входовете бе най-разнообразна, сякаш някой беше наредил на роботите да измислят случайни комбинации.

Пред тях коридорът бе мъждиво осветен, зад тях — също. В която и точка обаче да се окажеха, попадаха в обсега на нещо като студена слънчева светлина. При отварянето на вратите стаите също се осветяваха. И всеки път Бандър бавно и грациозно махваше с ръка.

Пътуването им като че никога нямаше да свърши. По всичко изглеждаше, че подземното имение се простира в две измерения. (Не, все пак в три, помисли си Тривайз в момента, когато заслизаха по едно неголямо нанадолнище.)