Читать «Фондация и Земя» онлайн - страница 109

Айзък Азимов

Всичко това пробяга през ума му, докато очакваше логичното мислене да му подскаже какво би могъл да направи.

Броят на кучетата растеше. Изброи двадесет и три около дървото, а прииждаха още. Колко голяма беше глутницата? Всъщност какво значение имаше? И така тя беше достатъчно многобройна.

Извади бластера от кобура, но тежката дръжка в ръката му не даде онова чувство за сигурност, което би желал. Кога за последен път го бе зареждал с енергиен блок и колко заряда можеше да изстреля? Положително не двадесет и три.

Ами Пелорат и Блис? Ако се появяха, кучетата щяха ли да се нахвърлят върху тях? А даже да не се появяха тъкмо сега, щяха ли да са в безопасност? Ако хищниците усетеха присъствието на две човешки същества в развалините, какво би им попречило да ги нападнат там? Едва ли имаше врати или прегради, които да ги задържат.

Блис би ли могла да ги спре и прогони? Щеше ли да успее да концентрира достатъчно ментална сила през хиперпространството? И колко време би могла да поддържа такова ниво?

Тогава — да извика за помощ? Дали щяха да дотичат, ако се провикне, а кучетата да си плюят на петите под страховития поглед на геянката? (Страховит поглед ли беше нужен или просто ментално действие, неуловимо за наблюдателите, които не притежават тази способност?) Или пък, ако се появят, нямаше ли да бъдат разкъсани на парчета пред очите му, а той да е принуден да наблюдава безпомощно от относително безопасната си позиция на дървото?

Не, ще трябва да използва бластера. Ако успее да убие едно от кучетата, а другите побягнат от уплаха, би могъл да слезе, да извика Пелорат и Блис, да убие още няколко, проявили прекалено нахалство, а после тримата да се доберат до кораба.

Той нагласи силата на микровълновия лъч на три четвърти от максимума. Щеше да е достатъчна, за да ликвидира някое от кучетата с голям шум. Гърмежът можеше да прогони другите без излишен разход на енергия.

Тривайз внимателно се прицели в едно животно сред глутницата, което изглеждаше (поне във въображението му) по-злобно от останалите — може би само защото седеше по-спокойно и следователно по-хладнокръвно очакваше плячката си. Кучето гледаше право в оръжието, сякаш презираше онова, което човекът можеше да направи с него.

На Тривайз му хрумна, че той самият никога не бе стрелял с бластер срещу живо същество, нито бе виждал друг да го прави. При тренировките стреляха в чучела от кожа и пластмаса, пълни с вода; течността почти мигновено се загряваше до точката на кипене и експлодираше, разкъсвайки опаковката на парчета.

Но кой, след като нямаше война, ще стреля в човек? И кой би се противопоставил срещу бластер, за да предизвика използването му? Само тук, на един свят, станал патологичен поради изчезването на хората…

Отчитайки странната способност на мозъка да регистрира несъществени подробности, Тривайз забеляза, че един облак бе скрил слънцето — и стреля.

Странен блясък премина през въздуха по права линия между дулото на бластера и кучето; трептяща светлина, която можеше и да не се забележи, ако слънцето грееше с пълна сила.