Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 92

Ала Сура Нови устремно продължи.

— Аз бъдеш писател и читател. Аз чела цели книги до края, а също и от началото. И аз имам желание да бъдеш ойчен. Не искам аз да бъдеш жена на фермер. Аз бъдеш не човек за ферма. Аз няма се омъжа за фермер или имам фермерски деца — вдигна глава и гордо заяви: — Молили ме. Много пъти. Аз винаги казва „не“. Учтиво, но „не“.

Гендибал достатъчно ясно виждаше, че го лъже. Не я бяха молили; но на лицето му не се отрази нищо.

— Какво ще правиш ти в тоя живот, ако не се омъжиш?

Нови удари с длан по масата.

— Аз бъдеш ойчен. Аз не бъдеш фермерка…

— Ами ако не мога да те направя учен?

— Тогава аз бъдеш нищо и искам да умра. Аз бъдеш нищо в живота, ако аз не бъдеш ойчен.

За миг му се прииска да проучи ума й и да открие колко силна е нейната мотивация, но не бе редно да го прави. Един говорител не може да се забавлява, тършувайки из безпомощните умове на другите. Науката и методите на менталния контрол — менталиката — имаха собствен морален код като другите професии или поне би трябвало да имат. (Той изведнъж съжали, че преди малко бе атакувал проктора.)

— Защо не бъдеш фермерка, Нови? — с една лека манипулация той би могъл да я накара да се задоволи с това, а също и да накара някой демски простак да се ожени за нея, а нея пък — да бъде щастлива, че ще се омъжи за него. Нямаше никому да направи зло. Щеше дори да е добро дело, само че не беше законно и следователно немислимо.

— Аз не бъдеш — каза тя. — Един фермер е дръвник. Той работи със земнобуци и сам става земнобуца. Ако аз бъдеш фермерка, аз също бъдеш земнобуца. Аз ще временямам да чета и пиша и ще забравя. Моята глава — тя сложи длан на слепоочието си — ще се развали и ще се сплуе. Не! Ойчен бъдеш различен. Замислен!

(Гендибал забеляза, че под тази дума тя разбира по-скоро „интелигентен“, отколкото „внимателен“.)

— Ойчен живее с книги и със… със… аз забравих как им беше името — тя направи жест, който би трябвало да означава, че върши някакви смаляващи операции. Говорителят не би разбрал нищо, ако не го водеха умствените й излъчвания.

— Микрофилми — каза Гендибал. — Откъде знаеш за микрофилмите?

— В книги аз чета за много работи — гордо отвърна Нови.

Той вече не можеше да удържи желанието си да научи нещо повече. Това беше необикновена жена и досега не бе чувал за друга като нея. Демяните никога не биваха вербувани, ала ако Нови беше по-млада, да речем десетгодишна…

Какво прахосничество! Няма да я обезпокои, ни най-малко няма да го стори, но каква е ползата да си говорител, ако не можеш да изследваш необикновените умове и да се учиш от тях?

— Нови — каза той, — искам да седнеш тук за момент. Стой съвсем тихичко и не казвай нищо. Не помисляй дори да кажеш нещо. Просто си представи, че заспиваш. Разбра ли?

Уплахата й се върна мигновено.

— Защо трябва да правя това, учителю?

— Защото аз искам да поразсъждавам как ти би могла да станеш учен.

В края на краищата, колкото и да бе чела, нямаше никакъв начин тя да знае какво всъщност означава „учен“. Поради това беше необходимо да разбере какво си мисли, че е.