Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 91

28

Името й не му дойде веднага на ума, а и не бе в настроение да дълбае по-навътре. Във всеки случай тя едва ли очакваше той да си го спомня.

Гендибал раздразнително рече:

— Ти си…

— Аз бъдеш Нови, учителю ойчен — каза жената с тежка въздишка. — Първото ми бъдеш Сура, но аз ме наричат просто Нови.

— Да. Нови. Вчера се срещнахме; сега си спомням. Не съм забравил, че ми се притече на помощ. — Просто не успяваше да се насили да използва демския диалект насред самия Университет. — Как стигна дотук?

— Учителю, ти каза аз мога да напиша писмо. Ти каза то трябва да гласи „Дом на говорителите, апартамент 27.“ Аз го самодонесох и показах надписа, собствения ми надпис, учителю — това бе изречено с някаква особена стеснителна гордост. — Те питат: „За кого бъдеш това написано?“ Аз чух как ти викат, когато го каза на тоя слабоумен злоглавец Рафирант. Аз казвам то бъдеш за Стор Гендибал, учител ойчен.

— И те пуснаха, Нови? Не поискаха ли да видят писмото?

— Аз бъдеш много уплашена. Мисля те може би съжаляват. Аз казах: „Учител Гендибал обеща да покаже имението на ойчените“; и те се усмихват. Един на вратня-портата казва на другия: „И това няма да бъдеш всичко, което той ще й покаже.“ И те ми сочат къде да ида и казват да не ида другонякъде, иначе аз бъдеш изхвърлена моментоподобно.

Гендибал леко се изчерви. В името на Селдън, ако чувстваше нужда от забавление с демянка, нямаше да го направи толкова открито, а и изборът му щеше да е по-грижлив. Погледна транторианската жена със спотаено съжаление.

Тя май беше съвсем млада, може би дори по-млада, отколкото я правеше да изглежда тежката работа. Нямаше как да е на повече от двадесет и пет години — възраст, на която демянките обикновено вече са семейни. Тъмната й коса бе сплетена в плитки, показващи, че е неомъжена — още по-точно девствена — и той не бе изненадан. От вчерашното й изпълнение личеше, че има страхотен талант на проклетия, и едва ли щеше лесно да намери демянин, който би се осмелил да надене ярема на нейния език и твърдите й юмруци. А и външният й вид не бе кой знае колко привлекателен. Макар да се бе постарала да изглежда по-представително, лицето й си оставаше ъгловато и невзрачно, а ръцете — зачервени и възлести. Това, което можеше да се забележи от фигурата й, говореше по-скоро за издръжливост, отколкото за грация.

Под острия му поглед долната й устна започна да потрепва. Гендибал съвсем ясно долови нейното смущение и уплаха и изпита жалост. Тя наистина му бе помогнала вчера, а точно туй бе важното.

Опита се да бъде мил и да я успокои.

— Значи си дошла да видиш… ъ-ъ… имението на учените?

Тя отвори широко очи (доста изразителни) и каза:

— Учителю, не бъдеш се изморяваш с мен, но аз идвам да бъдеш ойчен сам-сама.

— Искаш да станеш учен? — Гендибал бе като треснат от гръм. — Добра ми жено…

И млъкна. Как, в името на Трантор, човек да обясни на една съвършено елементарна фермерка какво равнище на интелигентност, обучение и ментална издръжливост се изисква, за да станеш това, което демяните наричат „ойчен“?