Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 213

Съветникът кимна.

— Това го схванах. В такъв случай, Блис, кой управлява този свят?

— Управлява се сам — отвърна Блис. — Тези дървета растат в редици по свое собствено съгласие. Размножават се, доколкото е нужно да заместят ония, които по някаква причина умират. Хората събират толкова ябълки, колкото им трябват; другите животни, включително насекомите, изяждат своя дял.

— Насекомите знаят какъв е техният дял, така ли? — запита Тривайз.

— Да, в известен смисъл. Вали, когато е необходимо, понякога и доста силно; или пък от време на време, когато трябва, започва суша.

— Дъждът също знае какво да прави, така ли?

— Да, знае — отвърна съвсем сериозно Блис. — Нима в твоето тяло различните клетки не знаят какво да правят? Кога да растат, кога да спрат? Кога да произвеждат известни вещества и кога да не ги произвеждат, а и когато ги произвеждат, знаят точно колко — ни повече, ни по-малко. Отделната клетка донякъде е независима химическа фабрика, но всички черпят от общ запас суровини, които им се доставят от обща транспортна система, всички изхвърлят отпадъците в общи канали и всички заедно допринасят за цялостното групово съзнание.

— Но това е забележително! — възкликна Пелорат. — Ти твърдиш, че планетата е един суперорганизъм и че ти самата си част от него.

— Правя аналогия, а не идентификация. Ние сме аналози на клетките, но не сме идентични с тях, нали?

— В какво отношение и доколко — попита Тривайз — не сте клетки?

— Ние самите сме съставени от клетки и имаме групово съзнание, що се отнася до този факт. Но съзнанието на индивидуалния организъм — на едно човешко същество, в моя случай…

— С тяло, за което мъже са умирали.

— Точно така. Моето съзнание е далеч по-развито от съзнанието на всяка отделна клетка — невероятно повече. Фактът, че на свой ред и ние сме част от още по-развито съзнание на по-високо равнище, не ни свежда до равнището на клетки. Аз си оставам човек, но над мен има групово съзнание, което дотолкова надминава възможностите ми да го схвана, колкото моето надминава онова на някоя от мускулните клетки на бицепсите ми.

Тривайз попита:

— Сигурно има някой, който е наредил да бъде заловен нашият кораб?

— Не, не някой! Гея го нареди. Всички ние го наредихме.

— И дърветата, и почвата ли, Блис?

— Те допринесоха много малко, но все пак допринесоха. Слушай, ако един музикант пише симфония, питаш ли коя точно клетка от тялото му е наредила симфонията да бъде написана и е наблюдавала композирането й?

Пелорат се намеси:

— Доколкото разбирам, груповият ум, така да се каже, на груповото съзнание е много по-силен от всеки индивидуален ум, също както един мускул е много по-силен от отделната мускулна клетка. Следователно Гея може да плени кораба ни от разстояние, като контролира нашия компютър, макар никой отделно взет ум на планетата да не е в състояние да го стори.

— Ти го схващаш идеално, Пел — рече Блис.

— И аз го разбирам — обади се Тривайз. — Не е толкова трудно да се разбере. Само че какво искате от нас? Не сме дошли да ви нападаме. Дойдохме да търсим информация. Защо ни пленихте?