Читать «Острието на Фондацията» онлайн - страница 125

— Това ли беше корабът, началник?

Началникът, чието също тъй сейшелско име бе Намарат Годхисаватта, бе зает с някакъв въпрос, свързан с получени от компютъра данни, и не вдигна очи.

— Какъв кораб? — попита той.

— „Далечната звезда“. Корабът от Фондацията. Онзи, дето току-що пуснах. Дето го холографирахме от всеки възможен ъгъл. Него ли беше сънувал?

Сега Годхисаватта вдигна поглед. Бе дребен човечец с почти черни очи, заобиколени от фини бръчици, които съвсем не бяха от склонност да се усмихва.

— Защо питаш? — каза той.

Собхаддарта се изправи и остави тъмните си разкошни вежди да приближат една към друга.

— Казаха, че са туристи, но аз никога не съм виждал такъв кораб и мисля, че са агенти на Фондацията.

Годхисаватта се облегна назад.

— Слушай, мой човек, колкото и да се опитвам, нещо не си спомням да съм ти искал мнението.

— Но, началник, аз смятам за свой патриотичен дълг да посоча, че…

Годхисаватта скръсти ръце на гърдите и остро погледна подчинения си, който — макар да бе далеч по-внушителен като физика и стойка — явно оклюма и доби съкрушен вид под погледа на своя шеф.

Годхисаватта каза:

— Мой човек, ако ти знаеш какво е добро за теб, ще си вършиш работата без много приказки; иначе ще се погрижа да не получиш пенсия, когато му дойде времето, а това ще стане скоро, чуя ли още една дума за неща, дето не те засягат.

С тих глас Собхаддарта отвърна:

— Да, сър — и с подозрителна сервилност добави: — Дали, сър, в моите задължения влиза да докладвам, че в обхвата на нашите екрани има и втори кораб?

— Смятай, че си докладвал — раздразнено рече Годхисаватта и се върна към работата си.

— С характеристики — продължи още по-смирено Собхаддарта, — които са много сходни с тези на кораба, дето току-що пуснахме.

Годхисаватта постави дланите си на бюрото и се надигна.

— Втори кораб?

Собхаддарта се усмихна вътрешно. Тоя варварин, плод на незаконна връзка (имаше предвид началника), явно не бе сънувал два кораба. После каза:

— Определено, сър! Сега ще се върна на своя пост в очакване на нареждания и се надявам, сър…

— Да?

Митничарят не можа да се сдържи въпреки риска за пенсията му.

— И се надявам, сър, че не сме пуснали тоя, дето не е трябвало.

41

„Далечната звезда“ бързо се движеше към повърхността на Сейшел и Пелорат гледаше като хипнотизиран. Облачната покривка бе по-тънка и накъсана отколкото на Терминус и точно както показваше картата — сушата беше по-компактна и обширна, включително и с по-широки пустинни области, ако се съди по ръждивия цвят на голяма част от континенталната повърхност.

Нямаше признаци за живот. Планетата изглеждаше опасана от стерилна пустиня — сива, с безкрайни бръчки, които може би бяха планински области, и — разбира се — от океан.

— Изглежда безжизнена — промърмори Пелорат.

— Не очаквай на тая височина да видиш някакви следи — каза Тривайз. — Щом се спуснем по-ниско, ще забележиш как земята става на зелени ивици. Всъщност още преди това ще откриеш мигащия пейзаж на нощната страна. Хората са склонни да осветяват своите светове, когато се стъмни; никога не съм чувал за планета, дето да прави изключение от това правило. С други думи, първият признак за живот, който ще забележиш, ще бъде не само човешки, но и технически.