Читать «Втората Фондация» онлайн - страница 99

— Няма я в документите.

— Тя дойде отделно.

— Къде е? Няма значение, зная. Запиши и името на племенницата, Ханто. Как се казва? Запиши Аркадия Палвер. Ще се занимаем с жените, преди да си тръгнем.

На татенцето чакането му се видя вечно. После, след много, много време майчето вече вървеше с твърда стъпка към него, хванала здраво Аркадия за ръка, а двама полицаи се мъкнеха подире й.

Влязоха в квадрата на татенцето.

— Тази стара креслива жена вашата съпруга ли е?

— Да, сър — отвърна умиротворително татенцето.

— Тогава по-добре й кажете, че ще си навлече беля, ако приказва така с полицията на Първия Гражданин — той разкърши гневно рамене. — Това ли е племенницата ви?

— Да, сър.

— Искам документите й.

Като гледаше в очите на съпруга си, майчето леко, но решително поклати глава.

След кратко мълчание татенцето каза с извинителна усмивка:

— Май не мога да го сторя.

— Какво искате да кажете? — полицаят протегна яката си длан. — Дайте ги.

— Дипломатически имунитет — отвърна татенцето кротко.

— Какво искате да кажете?

— Вече ви уведомих, че съм представител на моята фермерска кооперация. Акредитиран съм към калгънското правителство като официален чуждестранен представител и документите ми го доказват. Показах ви ги, а сега не желая да бъда обезпокояван повече.

За миг полицаят се слиса.

— Трябва да проверя документите ви. Това е заповед.

— Разкарайте се! — намеси се внезапно майчето. — Когато ни потрябвате, ще ви повикаме, ах, ти… ти… нехранимайко.

Полицаят стисна устни.

— Дръж ги под око, Ханто. Ще доведа лейтенанта.

— Побързай! — викна майчето след него. Някой се изсмя, но бързо заглуши смеха си.

Претърсването привършваше. Тълпата започваше да проявява опасно нетърпение. Бяха изминали четиридесет и пет минути, откакто мрежата бе започнала да се спуска, а това е прекалено дълго за оптималния ефект. Поради това лейтенант Диридж бързо си проправи път към плътния център на навалицата.

— Това ли е момичето? — попита той уморено. Изгледа я и тя явно отговаряше на описанието. Всичко заради едно дете…

— Документите й, ако обичате! — рече той.

— Вече обясних… — поде татенцето.

— Зная какво сте обяснили и съжалявам — отвърна лейтенантът, — но има нареждания и не мога да ги пренебрегна. По-късно ще имате възможност да протестирате, ако желаете. Междувременно, ако се наложи, ще използвам сила.

Последва мълчание, а лейтенантът чакаше търпеливо.

— Дай ми документите си, Аркадия — поиска с дрезгав глас татенцето.

Аркадия поклати глава, обзета от паника, но татенцето кимна.

— Не се страхувай. Дай ми ги.

Тя безпомощно протегна ръка и му ги подаде. Татенцето ги разгърна и внимателно прегледа, после ги предаде. На свой ред лейтенантът внимателно ги провери. За един продължителен миг вдигна поглед и го отправи към Аркадия, после рязко затвори книжката.

— Всичко е наред — рече той. — Хайде, да вървим.

Тръгна си и след малко повече от две минути мрежата изчезна, а гласът над главите им съобщи за завръщането към нормалната рутина.

— Как… как — заекна Аркадия.

— Шшт — предупреди я татенцето. — Не казвай нито дума. Да вървим на кораба. Сигурно скоро ще бъде на стоянката.