Читать «Втората Фондация» онлайн - страница 77

След миг на объркване, при което едва не изскочи от леглото, но се усети и само придърпа чаршафа до раменете си, Мун измърмори:

— Как… как… какво… — нищо свързано не му се разбираше.

— Ще ме извиниш ли за минутка? — каза хрисимо Аркадия. — Трябва да си измия ръцете. — Познаваше разположението на помещенията в кораба и бързо се измъкна. Когато се върна отново, придобила кураж, Хомир Мун вече стоеше пред нея в овехтял отвън, но подплатен с блестящ пухкав материал отвътре халат.

— В името на всички черни дупки на космоса… какво пра… правиш на този кораб? Ка… как си се вмъкнала? Какво ми… мислиш, че ще трябва да правя с теб? Какво въобще става тук?

Би могъл да задава въпроси до безкрайност, но Аркадия мило го прекъсна.

— Просто исках да дойда с теб, чичо Хомир.

— Защо? Че аз никъде не отивам!

— Тръгнал си за Калгън, за да събереш информация за Втората Фондация.

Мун нададе див рев и напълно падна духом. За един ужасяващ миг Аркадия помисли, че ще изпадне в истерия или ще започне да си бие главата в стената. Той продължаваше да държи бластера и докато го наблюдаваше, усети корема си да се превръща в ледена буца.

— Внимавай… успокой се… — успя само да каже тя.

Но Мун макар и с усилие си върна сравнително нормалното състояние и хвърли бластера върху леглото с такава сила, че би трябвало той да се задейства и да пробие дупка в корпуса на кораба.

— Как си се качила? — попита той бавно, като много внимателно процеждаше всяка дума през зъби, за да не се разтрепери, преди да я изрече.

— Беше лесно. Просто влязох в хангара с моя куфар и казах „Багажа на господин Мун“ и пазачът само махна с ръка, без дори да вдигне поглед.

— Знаеш, че ще трябва да те върна — заяви Хомир и при тази мисъл бе изпълнен със задоволство. Космосът му бе свидетел, че вината не беше негова.

— Не можеш — спокойно отвърна Аркадия, — защото ще привлече внимание.

— Какво?

— Ти знаеш. Уместно беше именно ти да отидеш на Калгън, защото е естествено за теб да помолиш за разрешение да прегледаш архивите на Мулето. И се налага да бъдеш толкова естествен, че да не предизвикаш никакво съмнение. Ако се върнеш с контрабанден пътник на борда, това би могло да влезе в телевизионните новини.

— Откъде са ти дошли наум те… тези мисли за Калгън? Такива… де… детинщини… — разбира се, беше прекалено словоохотлив, за да е убедителен, дори за някой, който не знаеше, колкото Аркадия.

— Чух всичко — тя успя напълно да потисне напиращата в нея гордост — с помощта на звукоприемник. Зная всичко, така че се налага да ми позволиш да те придружа.

— А какво ще каже баща ти? — той изигра бързо коза си. — Доколко му е известно, може и да си отвлечена… мъртва.

— Оставих бележка — отвърна тя, като го „прецака“ и той вероятно знае, че не трябва да вдига шум или да предприема нещо. Сигурно ще получиш космограма от него.

За Мун единственото обяснение беше в някаква магия, защото две секунди след като Аркадия млъкна, се разнесе бурният звън на приемателя.

— Обзалагам се, че е баща ми — подхвърли Аркадия.

Наистина беше той. Съобщението не беше дълго и беше адресирано до нея. Гласеше: „Благодаря за чудесния подарък, който съм сигурен, че си използвала добре. Забавлявай се.“