Читать «Втората Фондация» онлайн - страница 67

Той познаваше така добре собствения си модел на мозъчни вълни, както някой артист би бил напълно уверен в цвета на очите си.

Пелеас Антор не каза нищо, когато Даръл стана от наклоненото кресло. Младият мъж откъсна седемте записа, погледна ги с бързия трениран поглед на човек, който знае точно какви, почти нищожни детайли търси.

— Ако нямате нищо против, доктор Семик.

Пожълтялото от възрастта лице на Семик беше сериозно. Електроенцефалографията беше наука, разкриваща старостта му, за която знаеше малко, плашило, срещу което леко негодуваше. Знаеше, че е стар и че моделът на мозъчните му вълни ще го покаже. Личеше по бръчките на лицето му, приведената му походка, треперенето на ръцете — но те говореха само за тялото му. Моделът на мозъчните вълни можеше да разкрие, че мозъкът му също е остарял. Неудобно и неоправдано нахлуване в последната предпазваща крепост на човека — собственото му съзнание…

Електродите бяха нагласени. Разбира се, манипулацията не беше болезнена. Причиняваше само лек гъдел далеч под нивото на усещане.

После дойде ред на Турбор, който седя спокойно и безчувствено през цялата процедура от петнадесет минути, и на Мун, който потрепна при първото докосване на електродите, а после по време на сеанса въртеше очи, сякаш искаше да ги обърне назад и да гледа през дупка в тила си.

— А сега… — поде Даръл, когато всичко приключи.

— А сега — каза Антор с извинителен тон, — в къщата има още една личност.

— Дъщеря ми? — намръщи се Даръл.

— Да. Ако си спомняте, предложих тази вечер да си стои у дома.

— За енцефалографски анализ ли? Защо, за бога?

— Не мога да продължа без него.

Даръл повдигна рамене и се заизкачва по стълбите. Предупредена навреме, Аркадия бе изключила звуковия приемник, когато той влезе. После го последва с кротко подчинение. За първи път в живота й — с изключение, когато снеха основния й мозъчен модел като бебе за целите на идентификацията и регистрирането й, тя попадаше под електродите.

— Мога ли да видя — попита тя, когато процедурата приключи, и протегна ръка.

— Няма нищо да разбереш, Аркадия — отвърна доктор Даръл. — Не е ли време да си лягаш?

— Да, татко — каза тя сдържано. — Лека нощ на всички.

Аркадия изтича нагоре по стълбите и се вмъкна в леглото с минимална подготовка. Със звукоприемника на Олинтус, облегнат до възглавницата, тя се почувства като героиня от филмокнига, наслаждавайки се с възторг на „шпионирането“.

Първите думи, които чу, бяха на Антор.

— Всички анализи, джентълмени, са задоволителни. Включително и на детето.

„Дете“, помисли си Аркадия с отвращение и сред мрака се наежи срещу Антор.

Антор бе отворил чантата си и извади от нея няколко десетки записи на мозъчни вълни. Не бяха оригинални. Нито пък чантата имаше обикновена ключалка. Ако друга, а не неговата ръка бе държала ключа, съдържанието й щеше безшумно и мигновено да оксидира и да се превърне в неразпознаваема пепел. А щом бъдеха извадени от чантата, записите щяха и без това да се самоунищожат след половин час.