Читать «Втората Фондация» онлайн - страница 102

— Ще трябват хиперрелета. Единствените устройства, които ще работят достатъчно бързо. Огромно количество от тях.

— Но може ли да се направят?

— Ами да.

— Ще успееш ли да намериш всичките части? Имам предвид, без да предизвикаш приказки? Просто като част от обичайната ти работа.

Семик повдигна горната си устна.

— Не мога да взема петдесет хиперрелета. Не бих използвал толкова през целия си живот.

— Сега работим над отбранителен проект. Не си ли в състояние да се сетиш за нещо безобидно, за което ще са необходими? Имаме достатъчно пари.

— Хм-м-м. Може и да измисля нещо.

— Колко малко можеш да направиш цялото устройство?

— Възможно е да се намерят хиперрелета с микроразмери… проводници… транзистори… Космосът ми е свидетел, в него има няколкостотин схеми!

— Зная. Колко голямо?

Семик показа с ръце.

— Прекалено голямо е — рече Даръл. — Трябва да го нося на колана си.

Той бавно смачка скицата в малка топка. Когато стана колкото жълто зърно, го хвърли в контейнера за смет и то изчезна с белия блясък на молекулното разграждане.

— Кой е на вратата ти? — попита Даръл.

Семик се наведе над писалището към малкия млечен екран на сигнала над вратата.

— Младежът Антор. С него има още някой.

Даръл бутна стола си назад.

— Засега не казвай нищо на другите, Семик. Ако разберат, знанието ще представлява смъртна опасност, а засега е достатъчно да се рискуват два живота.

Когато се втурна в кабинета на Семик, Пелеас Антор беше пулсиращо кълбо от енергия и активност и просто изглеждаше чудно как стаята въпреки това успяваше да съхрани спокойното достолепие на своя вече немлад собственик. Свободно развяващите се летни ръкави на туниката на Антор сякаш все още потрепваха от външния бриз и това като че ли правеше тихия кабинет много по-просторен.

— Доктор Даръл, доктор Семик — това е Орум Диридж.

Непознатият мъж беше висок. Дългият прав нос придавате навъсен вид на слабото му лице. Даръл протегна ръка. Антор се усмихна леко.

— Полицейски лейтенант Диридж — поясни той. После прибави многозначително: — От Калгън.

Даръл се обърна, за да се взре втренчено в младия мъж.

— Полицейски лейтенант Диридж от Калгън — повтори той отчетливо. — И го водите тук. Защо?

— Защото е последният човек на Калгън, който е видял дъщеря ви. Почакайте, човече.

Тържествуващото изражение на Антор внезапно се превърна в загриженост и той застана между двамата мъже, като здраво задържаше Даръл. Бавно и не много нежно принуди по-възрастния човек да седне отново в креслото.

— Какво се опитвате да направите? — Антор отметна кестенява къдрица коса от челото си, приседна леко на писалището и замислено разлюля крака си. — Мислех, че ви нося добри новини.

Даръл заговори направо полицая:

— Какво има предвид, като ви нарича последния човек, който е видял дъщеря ми? Тя мъртва ли е? Моля, кажете ми без предисловие. — Лицето му бе побеляло от страх.

— Изразът беше „последният човек на Калгън“ — изрече безизразно лейтенант Диридж. — Вече не е на Калгън. Не зная нищо повече.

— Ей — намеси се Антор, — позволете ми да обясня. Докторе, съжалявам, ако съм прекалил малко с драматизацията. Така нечовешки се държите, че забравих за чувствата ви. Най-напред, лейтенант Диридж е наш човек. Роден е на Калгън, но баща му е бил от Фондацията, попаднал на Калгън в служба на Мулето. Отговарям за лоялността на лейтенанта към Фондацията. Свързах се с него в деня, когато престанахме да получаваме ежедневните отчети на Мун…