Читать «Фондация и Империя» онлайн - страница 54

— Звучи добре, но кой е Мулето? Какво знаеш за него, Ранду?

— Все още нищо. Ще се наложи да използваме теб, Торън, а също и жена ти, ако пожелае. Вече говорихме за това, баща ти и аз. И го обсъдихме внимателно.

— Така значи, Ранду? И какво искате от нас? — младият мъж хвърли бърз поглед към жена си.

— Прекарахте ли вече медения си месец?

— Е… да… ако може да се нарече така пътуването ни от Фондацията до тук…

— Какво мислиш за един по-хубав меден месец на Калгън? Субтропична планета — плажове, водни спортове, лов на птици — въобще чудесно място за почивка. Намира се на около седем хиляди парсека, не повече.

— И какво толкова има на Калгън?

— Там е Мулето. Или поне — хората му. Завзел го е миналия месец без битка, въпреки че военният управител на планетата оповестил заплахата си, че ще я превърне в йонен прах, но няма да я предаде…

— Къде е военният управител на Калгън сега?

— Никъде! — Ранду сви рамене. — Какво ще кажеш?

— Какво ще трябва да правим?

— Не знам. Фрейн и аз сме стари, а освен това сме и провинциалисти, както всички търговци от Хейвън. Ти сам го каза преди малко. Нашата търговия е много ограничена и не сме галактически скитници, както нашите праотци… Замълчи за малко, Фрейн! Вие двамата познавате Галактиката. Байта говори с чист фондациански акцент. Искаме просто да правите това, което сте правили винаги. Ако успеете да установите контакт… макар че едва ли… Та ако се решите, можете да се срещнете с цялата ни група, когато пожелаете… е, не преди следващата седмица. Трябва ви малко време да си починете.

Мълчанието беше кратко, после Фрейн изрева:

— Кой иска още нещо за пиене? Имам предвид освен мен!

12. Капитанът и кметът

Капитан Хан Притчър не беше свикнал с лукса на заобикалящата го обстановка.

Той мразеше самоанализите и всички други форми на философия и метафизика, непряко свързани с работата му, които го обезкуражаваха. И това му бе само от полза.

Неговата работа, в по-голямата си част, се състоеше от това, което Военният Департамент наричаше „разузнаване“. За изтънчените хора то звучеше като „шпионаж“, а за романтиците — като „събиране на сведения“. За съжаление, въпреки глупавото дрънкане по телевизията, „разузнаването“, „шпионажът“ и „събирането на сведения“ бяха в най-добрия случай мръсно занятие, съпроводено с рутинно предателство и фанатична вяра. Обществото прощаваше това, само защото беше в „интерес на държавата“, и тази философия винаги довеждаше капитан Притчър до заключението, че в името на този свят интерес, обществото се успокояваше много по-бързо от собствената му съвест. Такава философия просто го обезкуражаваше.

И сега, в луксозната приемна на кмета, мислите му отново се насочиха към същия проблем.

Непрекъснато повишаваха хора в йерархията, без да се съобразяват с него и въпреки по-малките им способности — тъкмо тях смятаха за по-добри. Може би защото той се противопоставяше на вечния дъжд от забележки и служебни мъмрения и въпреки това успяваше да оцелее, като упорито продължаваше да върви по свой път. Твърдо вярваше, че неподчинението на този „свят“ държавен интерес, в крайна сметка ще бъде признато за услуга, каквато и беше в действителност.