Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 235

— Защо да съм наивник? — попита Селдън, като навири глава и я погледна отвисоко.

— Не се засягай, Хари. Мисля, че всъщност това е една от привлекателните ти черти.

— Зная. Тя събужда майчинския ти инстинкт, а и теб са те помолили да се грижиш за мен. Само че какво ми е наивното?

— Това, дето мислиш, че Рашел ще се опита да агитира целокупното имперско население да те приеме за ясновидец. Така очевидно нищо няма да постигне. Трудно е да раздвижиш бързо квадрилиони хора. Както има физическа инерция, тъй има и социална, и психическа. А и щом започне да действа открито, просто ще принуди Демерцел да застане нащрек.

— Тогава какво прави тя сега?

— Предполагам, че информацията за теб — подходящо преувеличена и украсена — е пусната на неколцина важни люде. Скоро ще стигне до онези вицекрале на сектори, до адмиралите на флотилии и до други влиятелни хора, които тя чувства, че гледат благосклонно на нея или пък неблагосклонно на императора. Стотина души, готови да я подкрепят, биха могли да заблуждават лоялистите достатъчно дълго, така че да дадат възможност на Рашел Първа да изгради своя Нов ред, за да смаже всяка съпротива, която тъй или иначе ще възникне. Мисля, че разсъждава точно по тоя начин…

— И все пак от Чувек няма ни вест, ни кост!

— Въпреки това той положително прави нещо. Всичко тук е прекалено важно, за да го пренебрегне.

— А не ти ли е минало през ума, че може и да е мъртъв?

— Има такава възможност, разбира се, но не ми се вярва. Ако беше, щях да науча.

— Дори тук?

— Дори тук.

Селдън повдигна вежди, но не каза нищо.

Късно следобед се върна Рейч — щастлив и възбуден, пълен с описания на маймуни и бакариански гримохери, така че взе разговора по време на вечерята изцяло в свои ръце.

За пръв път от пет вечери насам Рашел не сподели масата с тях, но това с нищо не намали великолепието на храната, нито пък числеността и сръчността на сервитъорите.

Чак след като се върнаха в своите стаи, Дорс подхвана:

— Хайде, Рейч, разкажи ми какво стана с госпожа кмета. Кажи ми нещо, което тя е направила или изрекла и което ти смяташ, че би трябвало да научим.

— Има едно важно нещо — просия хлапето. — Бас държа, че заради него не дойде на вечеря.

— И какво е то?

— Градината беше затворена за всички освен за нас, нали разбирате. Ние бяхме много — Рашел и аз, и всякакви образи с униформи, и мадами с дрехи фантазе, и други такива ми ти работи. Сетне оня образ с униформата — един, дето отначало го нямаше, а дойде по-късно — й рече нещо тихо и ’сподарката се обърна към другите, и им махна ей така с ръка, сякаш да не мърдат. И те наистина не мръднаха. Тя отиде малко настрани с него, за да може да приказват и никой да не ги чуе. Само дето аз продължих уж да не им обръщам внимание и да зяпам по различните клетки, и така минах по-близо до Рашел, та да мога да я чувам. Тя каза: „Как смеят?“, ама наистина беше бясна! А оня с униформата изглеждаше разтревожен — просто го мярнах за малко, щото се опитвах да изглеждам, сякаш киризя животните — та затова повечето слушах. Та оня рече, че някой си, не си спомням името му, но май беше генерал или нещо таквоз… Рече, че този генерал казал, че офицерите били поставили клетва за предаденост на морука на Рашел…