Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 226

Той реши да си остане с прибора в ръце.

— Музиката е приятна, мадам — поде историчката (тя изглежда нарочно отхвърли фамилиарното обръщение), — обаче не бива да допуснем да ни разсейва. Мисля си, че на всички тези места преследвачът би трябвало да е на служба към Што. Вие положително нямаше да сте така добре запозната със събитията, ако секторът не ги е следял съвсем отблизо.

Рашел високо се изсмя.

— Што, разбира се, има очи и уши навсякъде, но не ние бяхме вашите преследвачи. Ако беше тъй, щяхме да ви заловим без проблеми — така, както накрая се оказахте заловени в Дал, където вече ние бяхме преследвачите. Когато обаче има преследване, което се проваля, или протегната ръка, която не успява да сграбчи, може да сте сигурни, че това е Демерцел.

— Наистина ли имате такова лошо мнение за него? — промълви Дорс.

— Да. Това изненадва ли те? Ние го победихме.

— Вие? Или сектор Што?

— Секторът, разбира се, но доколкото победител е той, значи и аз съм такава.

— Колко странно — рече Дорс. — Из цял Трантор се шири мнението, че жителите на Што нямат нищо общо нито с победа, нито със загуба, нито с нещо друго. Смята се, че в Што има само една воля и един юмрук и те принадлежат на кмета. Естествено вие, както и всеки друг штоанец, въобще не можете да се сравнявате с него…

Рашел се усмихна широко. Позабави се, за да погледне благожелателно Рейч и да го щипне по бузата, и каза:

— Ако вярваш, че нашият кмет е автократ и има само една воля, която направлява Што, може и да си права. Но дори и тъй аз все пак ще използвам същото лично местоимение, тъй като от значение е моята воля.

— Защо пък твоята? — запита Селдън.

— Защото — отвърна Рашел, докато сервитьорите започваха да вдигат масата — кметът на Што съм аз.

85

Първият, който реагира на това изказване, беше Рейч. Като напълно заряза плаща на вежливостта, който явно му стоеше зле, той грубо се изсмя и заяви:

— Хей, лейди, ти не можеш да си кмет. Кметовете са мъжкари.

Рашел го изгледа добродушно и отговори, като съвършено имитираше маниера му:

— Хей, хлапе, някои кметове са мъжкари, а други са мадами. Пъхни си го под капака на чутурата и го остави да заври.

Очите на Рейч едва не изскочиха и той застина шокиран. Най-накрая успя да изцеди едно:

— Ей, ама ти плещиш как требе!

— Че как? Как требе, нал’ тъй щеш? — потвърди Рашел, не преставайки да се усмихва.

Селдън се прокашля и смутолеви:

— Ама че акцент…

Кметът на Што леко отметна глава назад.

— От много години не ми се е налагало да го използвам, но човек трудно забравя подобни работи. На времето, когато бях много млада, имах един приятел от Дал. Той, разбира се, не говореше по този начин — беше отлично образован — но когато пожелаеше, можеше да общува и така. Той ме научи. Беше невероятно вълнуващо да разговаряш с него — сякаш попадаш в свят, който изключваше всичко наоколо. Беше чудесно… Но освен това беше невъзможно и баща ми добре ми го обясни. И ето че сега пристига тоя малък калпазанин Рейч, за да ми напомни за отдавна отминалите дни. Има говора, очите и онуй характерно дръзко изражение на лицето, които след около шест години ще го направят радост и ужас за младите жени. Нали, Рейч?