Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 196
Айзък Азимов
— Значи тогава ще ти се наложи да се занимаваш и с нея в твоята психоистория, нали?
— Съвсем сигурно — ако изобщо някога има нещо мое, което да се занимава с каквото и да било. Аха, ето че въпросният гаврош идва. И той естествено е Рейч, което никак не ме изненадва.
72
Рейч влезе, като се озърташе. Явно бе, че е уплашен. Показалецът на дясната му ръка често-често се пресягаше към горната му устна, сякаш се чудеше кога ще започне да усеща първите наболи там косъмчета.
Момчето се обърна към очевидно вбесената госпожа Тайсалвър и неумело се поклони.
— Благодаря, гу’жа Тайсалвър. Чудно сте се уредили.
Сетне, когато вратата се трясна зад гърба му, огледа обстановката с маниер на познавач:
— Хубаво местенце, авери.
— Радвам се, че ти харесва — важно отговори Селдън.
— Откъде разбра, че сме тук?
— Проследих ви. Как иначе? — и се обърна към Дорс: — Хей, ама ти, ти не се биеш кат’ дама.
— Колко дами си виждал да се бият? — весело го запита тя.
Рейч потърка нос.
— Никога ни една. Те не носят ножове, освен ако са малки, та да плашат децата с тях. Мен обаче не са ме уплашвали.
— Сигурна съм, че не са. Какво правиш, за да накараш жените да си извадят ножовете?
— Нищо. Само малко се майтапиш. Викаш им: „Ей, маце, мога ли…“
Поразмисли секунда и махна с ръка:
— Няма значение.
— Е, не изпробвай тоя номер на мен — едва сдържайки смеха си, рече Дорс.
— Майтапиш ли се? След онуй, дет’ го стори на Марон? Лейди, къде се научи да се биеш така?
— На моя собствен свят.
— Мож’ ли ме научи?
— За това ли дойде да ме видиш?
— Не. Дойдох да ти предам нещо кат’ съобщение.
— От някого, който иска да се бие с мен?
— Никой не ще да се бие с теб. Виж к’во, ти сега си с репутация. Всички те знаят. Само мини някъде из стария Билиботън и аверите ще се разстъпят да ти направят път, и ще ти се хилят лигаво, и ще внимават да не ти се стори, че те гледат накриво. Ти си го заслужи, лейди. Той затуй иска да ви види двамата.
— Кой точно иска да ни види, Рейч? — попита Селдън.
— Един образ. Викат му Даван.
— И какъв е?
— Просто един образ. Живее в Билиботън, не носи никакъв нож…
— И е останал жив?
— Той много чете и помага на аверите, кат’ имат неприятности с важните клечки. Затуй го оставят на мира. Не му трябва нож.
— Тогава защо не дойде сам? — запита Дорс. — Защо е изпратил теб?
— Не обича мястото. Казва, че му призлява от него. Вика, че всички тук лижат на правителството… — момчето се прекъсна, изгледа с подозрение двамата Външни и заключи: — Е тъй де, няма да дойде тук. Рече, че мен ще ме пуснат само щот’ съм хлапе — и се захили. — А те за малко да ме не пуснат, нал’ тъй? Имам наум оная лейди, дет’ изглежда сякаш все души нещо.
Изведнъж Рейч млъкна сконфузено и сведе поглед към дрехите си.
— Там, отдет’ ида, си е доста трудничко да се измиеш…
— Всичко е наред — усмихна се Дорс. — Щом той не иска да дойде тук, къде ще се срещнем? В края на краищата — ако нямаш нищо против — не ни се ще пак да ходим в Билиботън.
— Нал’ ви рекох — възмути се пратеникът. — Кълна се, че можете да се развявате свободно! Пък и там, дет’ живее той, никой няма да ви закачи.