Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 195

Селдън въздъхна. На хората тук като че ли им стигаше и най-малкото напрежение, за да се разделят на антагонистични групи.

— Добре де, уверявам ви, че един от тях малко се поряза. Нищо сериозно.

— А вие изобщо не бяхте ранени? — подпита Джайрад. Възхищението в гласа му сега личеше далеч по-силно.

— Нямаме и драскотина — отвърна Селдън. — Госпожа Венабили владее двата ножа изключително ловко.

— Смея да кажа — натърти Касилия, а очите й се спряха на колана на Дорс — че тук не искаме такива неща.

— Доколкото тук никой не ни напада, такива неща няма да има — спокойно обобщи историчката.

— Да, ама заради вас — продължи атаката госпожа Тайсалвър — изметът от улицата се е събрал пред нашата порта.

— Миличка — уговарящо рече съпругът й — хайде да не се ядосваме…

— Защо? — изсвистя презрително жена му. — Да не се боиш от нейните ножове? Бих искала да видя как ще ги използва срещу нас!

— Нямам никакво намерение да ги използвам — заяви Дорс, като подуши въздуха не по-малко шумно от Касилия Тайсалвър. — За какъв измет от улицата говорите?

Джайрад каза:

— Жена ми има предвид, че един гаврош от Билиботън — поне като съдя по вида му — иска да ви види, а в тоя квартал не сме навикнали на такива неща. Това подронва репутацията ни — тонът му беше извинителен.

Селдън веднага се съгласи:

— Добре, гу’син Тайсалвър, ние ей сега ще излезем, ще видим за какво става дума и ще го пратим по пътя му толкова бързо, че…

— Не. Чакай! — ядоса се неочаквано Дорс. — Това са нашите стаи. Ние си плащаме за тях. Ние решаваме кой да ни гостува и кой — не. Ако навън има някакъв младеж от Билиботън, той все пак е далянин. Нещо повече — той е транторианец. Още повече — той е гражданин на империята и е човешко същество. Най-вече пък, след като иска да ни посети, той става наш гост. Затова ние го каним да влезе!

Госпожа Тайсалвър не помръдна. Мъжът й също изглеждаше неуверен.

— След като разправяте — продължи историчката — че съм убила стотина главорези в Билиботън, сигурно не си въобразявате, че ще се уплаша от едно момче или, ако е там въпросът, от вас двамата. — Дясната й ръка уж случайно се отпусна върху колана.

Джайрад Тайсалвър заяви с изблик на внезапна енергия:

— Гу’жа Венабили, не сме искали да ви обидим! Разбира се, че тия стаи са си ваши и можете да каните тук когото си искате… — Той отстъпи назад, дърпайки подире си възмутената своя половинка. Явно у него изведнъж бе избухнал същински взрив от решимост, за който по-късно щеше да му се наложи да плаща.

Дорс ядно ги проследи с поглед.

Селдън сухо се подсмихва.

— Колко не ти отива! Мислех си, че аз съм тоя, дето по донкихотовски си търси белята, а ти си спокойната и практична жена, чиято единствена цел е да предотврати тази беля.

Дорс поклати глава.

— Не мога да понасям пред мен да се говори с такова презрение за човешко същество само заради груповата му идентификация. Точно тези уважавани хора тук създават ония хулигани там.

— А други уважавани хора — добави математикът — създават тези уважавани хора тук. Взаимната неприязън е също тъй част от човечеството…