Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 156

Този път заговори Дорс. Гласът й беше твърд, погледът — стоманен.

— Ще ти кажем още веднъж, микогенецо. Ние сме учени, за нас знанието е свещено, и то е единственото, което ни интересува. Вие не ни примамихте тук, но не ни и спряхте, както можехте да сторите, преди изобщо да доближим тази сграда. Вие отстранихте пречките от пътя ни и ни улеснихте да поемем по него, а дори и само това може да се смята като подмамване. Нанесохме ли някаква вреда? Мисля, че по никакъв начин не обезпокоихме сградата, тази стая или това. — Тя посочи робота. — Пред нас е един мъртъв къс метал, който криете тук; сега ние знаем, че той е мъртъв, и това бе всичкото знание, което дирехме. Предполагахме, че то ще има много по-голямо значение, и сме разочаровани, но сега, когато знаем какво е в действителност, ще се махнем — и, ако желаете, ще напуснем и самия Микоген.

Слънцар Четиринадесети слушаше със съвършено безизразно лице, а когато историчката привърши, той се обърна към Селдън:

— Този робот — такъв, какъвто го виждате, е символ; символ на онова, което ние сме загубили и което вече не притежаваме; на всичко, което хилядолетия наред не сме забравили и което възнамеряваме някой ден да си върнем. Тъй като той е единственото материално и автентично нещо, което ни е останало оттогава, ни е много скъп — и все пак за твоята жена представлява просто „мъртъв къс метал“. Присъединяваш ли се към тази преценка, туземецо Селдън?

— Ние сме членове на общества — отвърна внимателно запитаният — несвързани от общо минало. Живеем в настоящето, което смятаме за продукт на цялото минало, а не само на един отдавна отлетял момент от време, който да притискаме към гръдта си. Осъзнаваме какво може да означава за вас роботът и бихме желали той да продължи да означава същото. Само че ние можем да го видим единствено със собствените си очи — така, както вие можете да го видите единствено със своите. За нас той е един мъртъв къс метал.

— А сега — обади се Дорс — ще си тръгнем.

— Няма — рече Слънцар Четиринадесети. — С идването си тук вие извършихте престъпление. То е престъпление единствено в нашите очи, както ще побързате да ни посочите — устните му се изкривиха в смразяваща усмивка — но това все пак е микогенска територия и на нея ние определяме дефинициите. Подобно престъпление, както ние го дефинираме, се наказва със смърт.

— И се каните да ни застреляте? — високомерно попита историчката.

Изражението на Върховния старейшина стана презрително и той продължи да говори на мъжа.

— Какво си мислите, че сме, туземецо Селдън? Нашата култура е също тъй стара като вашата, също тъй сложна, цивилизована и хуманна. Аз не съм въоръжен. Вие ще бъдете съдени и доколкото сте доказано виновни, ще бъдете екзекутирани съгласно закона — бързо и безболезнено. Ако се опитате да напуснете сега, аз не ще ви спра, но долу има мнозина Братя — много повече, отколкото се виждаха, когато влязохте в Сакраториума, и разгневени от вашите действия, те сигурно ще ви посегнат грубо и насилствено. В нашата история има случаи, когато туземците са умирали по този начин, а това не е приятна смърт и определено не е безболезнена.