Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 153

— Смятам, че съм в добра форма, но мразя да се катеря.

— Не си навикнал на точно този вид физическо усилие. — Дорс не показваше никакви признаци на умора.

На върха на третата поредица от стъпала стълбището свърши и пред тях се появи друга врата.

— Ами ако е заключена? — рече Селдън по-скоро на себе си. — Ще се опитаме ли да я разбием?

— Защо да е заключена — възрази историчката — след като долната не беше? Ако това е Гнездото на старейшините, мисля, че трябва да има табу никой освен тях да не идва тук. А табуто е по-силно от всяка ключалка.

— Само що се отнася до онези, към които е насочено — възрази Селдън, но кой знае защо изобщо не помръдна към вратата.

— След като се колебаеш, все още има време да се върнем — подхвърли Дорс. — Всъщност аз бих те посъветвала да направим именно това.

— Колебая се единствено понеже не знам какво ще открием вътре. Ако е празно…

И изведнъж добави с доста по-висок глас:

— Тогава ще е празно! — След което натисна входния панел.

Вратата се отдръпна тихо и бързо и двамата неволно отстъпиха крачка назад, изненадани от светлината, която ги заля отвътре.

Там, обърната с лице към тях, с очи, оживени от светлинка, и полуповдигнати ръце, с единия крак леко по-напред от другия, проблясвайки с бледожълто метално сияние, стоеше човешка фигура. За няколко мига на Селдън му се стори, че тя носи плътно прилепнала туника, но при по-внимателно вглеждане ставаше явно, че туниката е просто част от конструкцията на предмета.

— Това е робот — с благоговение промълви той. — Само че метален.

— Още по-лошо — рече Дорс, като бързо пристъпи настрани в едната посока, а след това и в другата. — Очите му не ме следват. Ръцете му не потрепват. Той не е жив — ако изобщо може да се каже, че един робот е жив.

И точно в този момент някакъв мъж — несъмнено мъж — пристъпи иззад робота и рече:

— Сигурно не може. Аз обаче съм жив.

Почти механично Дорс пристъпи напред и зае мястото си между Селдън и мъжа, появил се така неочаквано.

57

Ученият я побутна настрани — може би малко по-грубо, отколкото бе възнамерявал.

— Нямам нужда от защита. Това е нашият стар приятел Слънцар Четиринадесети.

Възрастният мъж, който бе застанал пред тях, носеше двоен шарф, което може би бе негово право като върховен старейшина.

— А вие сте туземецът Селдън — каза той.

— Разбира се — отговори математикът. — Пък това, въпреки мъжките й одеяния, е туземката Венабили.

Дорс не каза нищо.

— Вие, туземецо, разбира се, сте прав — подхвана Слънцар Четиринадесети. — За вас от моя страна няма никаква физическа заплаха. Моля, седнете. И двамата. Тъй като вие не сте Сестра, туземко, няма защо да се оттегляте. Ето там място; ако цените подобна чест, ще ви съобщя, че вие ще бъдете първата жена, която е сядала на него.

— Не ценя подобна чест — отвърна Дорс дума по дума, за да ги подчертае.

Слънцар Четиринадесети кимна.

— Както искате. Аз също ще седна, защото трябва да ви задам няколко въпроса, а не ми се ще да го правя стоешком.