Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 152

— Врата — рече тя, а сетне понамали увереността си с едно: — Как мислиш?

Селдън се огледа крадешком. Ужасно удобно беше, че в съответствие с оплаквателната атмосфера всяко лице, което не се бе втренчило в някой телевизионен екран, бе сведено в тъжна концентрация към пода. (Ала микогенецът, който преди малко се бе обърнал към тях, очевидно беше забелязал съществуването им.)

— Как мислиш, че се отваря? — попита ученият.

— С входна плочка.

— Нищо такова не виждам.

— Просто не е отбелязана, но ей там е леко обезцветено. Откри ли мястото? Колко длани, колко пъти…

— Ще пробвам. Наблюдавай наоколо и ако някой погледне насам, ме сритай.

Притаи дъх, докосна безуспешно обезцветеното място, а сетне постави цялата си ръка върху него и натисна.

Вратата тихо се отвори — без изскърцване, без стържене. Селдън пристъпи вътре колкото се може по-бързо и Дорс го последва. Вратата се затвори след тях.

— Въпросът е — отбеляза спътничката му — дали някой не ни видя.

— Старейшините трябва често да минават оттук — предположи той.

— Да, но дали ще приемат, че и ние сме старейшини?

Селдън поизчака малко и каза:

— Ако ни бяха забелязали и ако някой си бе помислил, че нещо не е наред, вратата сигурно щеше да се разтвори още веднъж, петнайсет секунди след като влязохме.

— Възможно е — сухо вметна Дорс — а също така е възможно от тази й страна да няма нищо за гледане или вършене и никой да не го е еня, загдето влязохме.

— Тепърва ще разберем — измърмори математикът.

Доста тясното помещение, в което се озоваха, бе тъмноватичко, но щом пристъпиха по-напред, осветлението се усили. Наоколо имаше кресла — широки и удобни, малки масички, няколко кушетки, един дълбок и висок хладилник, шкафове.

— Ако това е Гнездото на старейшините — рече Селдън — значи са се обзавели направо разкошно, въпреки аскетизма на самия Сакраториум.

— Както и би могло да се очаква — кимна Дорс. — Аскетизмът сред управляващата класа е много рядко явление, освен ако не е само за пред хората; можеш да си запишеш това в бележника за психоисторически афоризми. — Тя се огледа. — Тук също няма никакъв робот.

— Спомни си, че на едно гнездо му прилича да е нависоко, а този таван е нисък — отбеляза ученият. — Трябва да има и горни етажи, а това сигурно води към тях. — И той посочи една щедро застлана с килими стълба.

Но не тръгна към нея, а объркано се огледа наоколо.

Дорс предположи какво търси.

— Забрави за асансьорите! На Микоген има култ към примитивизма. Тук няма да намериш никакви подобни машинарии. Нещо повече, аз съм съвсем сигурна, че ако стъпим върху долното стъпало, то няма да започне да се движи нагоре. Ще трябва да се изкатерим. Може би няколко етажа…

— Да се изкатерим?!

— Ако изобщо води нанякъде, би следвало да е към Гнездото. Искаш ли да го видиш, или не?

Тръгнаха заедно към стълбището и започнаха да се изкачват.

Отминаха цели три етажа, като междувременно светлината забележимо и постоянно намаляваше. Селдън дълбоко си пое въздух и прошепна: