Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 122

Много по-вероятно му се струваше най-ранните истории на всеки свят да представляват потпури от героика и минидрами, замислени като моралитета, които не трябва да се приемат буквално. За Хеликон това важеше с пълна сила и въпреки туй трудно можеше да се намери хеликонец, дето да не се кълне във всичко, съдържащо се в неговата история, и да не настоява, че то се е случило в действителност. На родния му свят държаха дори на такава съвършено чудата басня като тази за първоначалното заселване и сблъсъците с големи и опасни летящи влечуги — макар на никой свят, изследван и заселен от хората, да не бе открито нищо, наподобяващо летящи влечуги… Въпреки това той попита:

— И как започва вашата история?

В очите на Дъждокапка Четиридесет и трета се появи някаква отнесеност, погледът й сякаш не бе фокусиран нито върху Селдън, нито върху нещо друго в стаята;

— Започва с един свят — отвърна тя. — Нашият свят. Единственият.

— Единственият ли? — Селдън си спомни, че Чувек бе говорил за легендите, описващи един-единствен, първоначален свят на човечеството.

— Да, единственият свят. По-късно са се появили и други, ала нашият е бил първият. Просторен, открит свят, където е имало място за всички, свят с усмихнати поля, с дружелюбни домове, със сърдечни хора. Живели сме там в продължение на хиляди години, а сетне е трябвало да го напуснем и да се крием ту на едно, ту на друго място, докато някой или някои не намерили туй кътче на Трантор, където сме се научили да отглеждаме храната, донесла ни относителна свобода. И сега тук, на Микоген, разполагаме с нашия си начин на живот и с нашите мечти.

— А твоята история дава ли пълни подробности за първоначалния свят?

— О, да, това е описано в една книга и всички ние я имаме. Всеки един от нас. Носим я със себе си, така че винаги да можем да я отворим, да я прочетем и да си припомним кои сме и какви сме били, както и да затвърдим решимостта си някой ден отново да си върнем своя свят.

— Знаете ли къде е сега той и кой живее на него?

Дъждокапка Четиридесет и трета се поколеба, сетне енергично тръсна глава.

— Не знаем, но някой ден ще го открием.

— И ти имаш тази книга у себе си и сега?

— Разбира се.

— Може ли да я видя?

По лицето на Сестрата пробяга лека усмивка.

— Значи това си искал — кимна тя. — Знаех си, че искаш нещо, когато пожела да те разведа сама из микрофермите. — Чудно защо, изглеждаше леко разстроена. — Не смятах, че е заради Книгата.

— Тя е всичко, което искам — чистосърдечно заяви Селдън. — Наистина не съм мислил за нищо друго. Ако си ме довела, защото…

Младата жена не му позволи да довърши.

— Сега вече сме тук. Искаш ли Книгата, или не?

— Да не би да ми предлагаш да я видя?

— При едно условие.

Селдън поизчака, преценявайки възможността от сериозни проблеми, ако излезеше, че е преодолял микогенските ограничения в по-голяма степен, отколкото бе възнамерявал.