Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 121

— Какво сега?

— Нервно ми е и съм напрегната. Аз… цялата съм потна.

— Кой ще забележи? Отпусни се и се успокой.

— Тук не мога да се отпусна. Не мога да се успокоя на място, където е възможно да ме забележат.

— Тогава къде да идем?

— Има едни малки барачки за почивка. Работила съм в микрофермите и ги знам.

Тя бързо закрачи и Селдън я последва. На една малка платформа, която без нея той едва ли би забелязал в полумрака, имаше редица врати, всичките широко отворени.

— Онази в края — промълви тя. — Ако е свободно.

Не беше заето. На един малък светещ триъгълник бе изписано „Не е заето“ и вратата бе открехната.

Дъждокапка Четиридесет и трета бързо се огледа наоколо, побутна спътника си да влезе и сама прекрачи прага. Затвори вратата и в тоя миг слаба светлина от тавана обля вътрешността на помещението.

Селдън попита:

— Има ли някакъв начин знакът на вратата да показва, че тази стая е заета?

— Това става автоматично, щом затворим и се включи осветлението — обясни Дъждокапка Четиридесет и трета.

Ученият усети леко въздушно течение, съпроводено от подобен на тиха въздишка звук, но къде ли на Трантор този звук и това течение не се долавяха?

Стаята не бе голяма, а в нея имаше легло с матрак и очевидно чисти завивки.

Също тъй маса и стол, малък хладилник и нещо, което приличаше на вградена затопляща плоча — вероятно нагревател на храна.

Дъждокапка Четиридесет и трета приседна на стола, изопната сякаш бе глътнала бастун. Личеше, че полага усилия да се отпусне.

Несигурен какво се очаква от него, Селдън остана прав, докато тя не му направи нетърпелив жест да използва леглото. Той се подчини.

Меко, сякаш на себе си, Дъждокапка Четиридесет и трета каза:

— Ако някога се разбере, че съм била тук с мъж, па бил той и само туземец, ще ме лишат от всякакви права.

— Тогава да не оставаме нито секунда повече! — скочи като ужилен математикът.

— Сядай. Не мога да изляза, когато съм в такова състояние. Ти ме попита за религията. Какво точно целеше?

На Селдън му се стори, че микогенката напълно се е променила. Пасивността и раболепието бяха изчезнали. Нищо не бе останало и от свенливостта. Сега тя строго го фиксираше през присвитите си очи.

— Казах ти — отвърна той. — Знание. Аз съм учен. Моята професия и моето желание са да зная. По-специално желая да проумея хората, така че искам да изуча историята. На много светове древните архиви — истинските стари исторически разкази — са се изродили в митове и легенди, като в повечето случаи са станали част от системата на религиозните вярвания или свръхнатурализма. Но ако Микоген няма религия, значи…

— Казах ти, че ние имаме история.

— Вече два пъти го повтаряш. А знаеш ли колко е стара?

— Отпреди двадесет хиляди години.

— Наистина ли? Дай да си говорим направо! Това истинска история ли е, или нещо, което е дегенерирало в легенди?

— Разбира се, че е истинска история.

Той насмалко да запита откъде е толкоз сигурна, но размисли. Дали действително имаше някакъв шанс микогенската история да се простира цели двадесет хиляди години назад и все пак да бъде автентична? Не беше специалист, така че щеше да се наложи да консултира въпроса с Дорс.