Читать «Париж, Париж» онлайн - страница 3

Реших, по време на двайсетминутното посещение на хазяйката ми, че нямам желание да бъда изоставен като заседнал на сухо кораб — последен, самотен, презокеански монумент на една жизнерадостна инвазия, която бе дошла и си бе отишла.

Не почувствах особени сантиментални вълнения, докато си стягах куфарите и се приготвях да напусна. Въпреки че кварталът, в който се намираше сградата, бе едно от хубавите и оживени местенца по Левия бряг, апартаментът, в който живеех, беше малък, модерен и лошо проектиран, макар да имаше тераса, от която при добро желание можеше да се види върха на Айфеловата кула. Осем човека, поканени на гости, го караха да изглежда претъпкан и не повече от четирима можеха да седнат на вечеря по едно и също време.

За разлика от него първият ми апартамент, макар и лошо обзаведен, не достатъчно просторен и разположен в сграда, оставена да се срути по време на войната и занемарена в тежките следвоенни години, бе достатъчно голям, за да побере толкова гости, колкото би ти се искало да видиш в който и да е момент. Тъй като в сградата живееха още Теди Уайт — човекът, който по-късно щеше да стане Омирът на американското президентство, Арт Бъкуалд, Фелисиен Морсо — драматург и романист, член на Академи Франсез, както и Раул Леви — филмовият продуцент, който, заедно с Роджър Вадим бе бащата на кинематографичното леко порно и за пръв път ни представи Бриджит Бардо, гола, в славния „Dieu Crea La Femme“, не се налагаше да се оглеждам надалече за достойна компания. Всеки мъкнеше в къщи гостите на всички останали и така се образуваше постоянен жив поток от журналисти, гостуващи романисти, френски звездички, филмови режисьори, фотографи, току-що завърнали се от някоя далечна световна катастрофа, жокеи, шахматисти, аспириращи Айви Лийг писатели, които в последствие се оказваха агенти на ЦРУ, но които не позволяваха това да им разваля удоволствието, както и изобретателни и духовити безделници, които държаха да бъдат там, където е пиенето и пристигаха винаги, натоварени в скърцащия асансьор на кооперацията, с гръм и трясък, който се долавяше от три етажа разстояние.

Въпросният асансьор беше ябълката на раздора между наемателите на сградата, двете възрастни дами, които я притежаваха и племенникът им, който ръководеше бизнеса. Човек можеше да прави каквото си поиска в сградата и имам чувството, че някои от нас наистина го правеха, без да се чуе и думичка на протест от гореспоменатото трио. Наемателят можеше да се изкачва с асансьора, но беше строго предупреждаван да не се спуска с него. Това бе свързано с цените на наемите, на електричеството и с чиста, вродена пестеливост. Двете дами, облечени винаги в черно и племенникът им, който приличаше на касапин от Оверн, правеха проверки на място всеки път, щом чуеха печалното скърцане на кабелите в асансьорната шахта и се нахвърляха върху непредпазливия пътник, заловен да се спуска надолу, затворен в малката мрачна клетка на асансьора. Заплахите за съд и изгонване бяха сред най-леките форми на мъмрене. На куриерите, разносвачите и другите членове на работническата класа, които се случваше да носят чанти по-големи от сак за тенис, не беше позволявано дори да се изкачват, а един от най-шумните инциденти, станали в мрачните коридори на кооперацията, бе причинен от някакъв нещастен, размирен, прегърбен старец, заловен по време на опит да качи с асансьора два кухненски стола до шестия етаж.