Читать «Париж, Париж» онлайн - страница 2

А когато най-сетне се установих да живея в Париж, бях доста над 30 и взех това решение по чиста случайност. Бях ходил там през Втората световна война, за кратко, но през войната не е същото, макар все пак да успях да поседна на маса върху терасата на Дом и да посетя малкия бар на гърба на Риц, с каска на главата и карабина през рамо.

Всичко стана през лятото на 1951-а, когато прекосих океана на борда на „Liberte“ със съпругата и едногодишния си син и наех къща на нос Антиб за два месеца. Бяхме се снабдили с обратни билети за Ню Йорк с дата 30 септември и имахме сериозното намерение да ги използваме. Но точно когато си стягахме багажа, за да напуснем Лазурния бряг и да осъществим замислената по-рано кратка обиколка на Франция, която трябваше да завърши в Шербург с качването ни на кораба, случайно се запознах с една американска двойка, която бе живяла в Париж няколко години и сега се връщаше в Щатите по работа за два-три месеца. Те предложиха да се настаним в апартамента им на Рю дьо Бокадор, близо до Авеню Джордж Пети, докато се върнат и това отново събуди в мен и пусна в обращение всички едновремешни бруклински литературни сокове.

Трябваше само да си плащаме наема — 75 долара на месец, което по онова време беше напълно в рамките на възможностите ми, а те щяха да ни предупредят за завръщането си достатъчно рано, за да се изнесем без притеснения. Съгласих се без дори да съм видял мястото и предупредих Френските линии, че отменяме резервациите си за отплаването на 30 септември, но не се отказваме от билетите.

Година по-късно най-сетне си прибрах парите от Френските линии и предоставих за пренаемане апартамента си в Ню Йорк. Две години по-късно се отказах окончателно от апартамента и дадох мебелите на склад. В крайна сметка така и не се върнах в Ню Йорк, прескачах само на кратки посещения, а американското семейство не се появи повече в Париж.

Близо 25 години по-късно друга чиста случайност, свързана отново с жилище, стана причина най-накрая да си тръгна от Париж. Хазяйката ми, на която плащах сума значително по-голяма от 75 долара за апартамент доста по-малък от онзи на Рю дьо Бокадор, неочаквано ми съобщи, че трябва да напусна, като приложи рутинния френски гамбит за отърваване от квартиранти — каза, че синът йй се женел и имал нужда от жилището.

Това, доколкото съм забелязал, е единственият начин да накараш наемател да напусне сграда, без да се впускаш в безкрайните галски съдебни спорове. Французите са много придирчиви, когато става въпрос за имуществени права и притежаването на жилищна площ за тях е сериозно нещо, на което не може да се гледа с леко око. Например, нито един французин, без значение от колко време не си е плащал наема, не може да бъде изхвърлен от апартамента по време на студените месеци от декември до април. Всички подобни хитрини ми бяха известни и знаех, че с добър адвокат мога да продължа да живея на същото място години наред, но аз съм суеверен човек и реших, че искането на хазяйката ми е поличба и е дошъл моментът да променя нещата, затова не възразих. Така или иначе, броят на американците в Париж рязко спадаше по няколко причини, главната от които беше крайно неизгодния курс на долара спрямо франка, плюс усещането, че Франция постепенно изпада в политическа и икономическа криза, която ще направи живота в нея далеч по-различен от този през спокойните дни на 50-е години.