Читать «Париж, Париж» онлайн - страница 5

За първи път видях Париж в деня на освобождението му — 25 август 1944 г.

Бях в журналистическата част на Сигнален корпус към Дванайсети полк на Четвърта дивизия. Частта се състоеше, освен от мен, от двама фотографи и един шофьор — всички до един редници. Джипът ни беше претъпкан с цветя, подарени от жителите на малките градчета по пътя ни към Париж. Имахме и нещо като малък запас от домати, ябълки и бутилки вино, подхвърлени ни от тълпите, сред които бавно се промъквахме и които рушаха барикади по пътя ни. Когато спряхме на площадчето пред Нотр Дам, едно момче от камиона пред нас вдигна глава към купола йй и учудено каза:

— А само преди месец бях в Бенсонхърст.

Германските военнопленници се движеха на групи, заобиколени от ухилени френски войници, но като се изключат сочните псувни, подхвърляни от време на време от по-оживените членове на тълпата, наводнила всяко кътче на Париж и „Марсилезата“, която трябваше да слушат по 15 пъти на час, нищо не ги обезпокояваше. Сред тях имаше и много офицери от Парижкия гарнизон с красиви униформи, които стъпваха бавно и се опитваха да се държат достойно. Това беше трудна задача.

Много по-лесно е да изглеждаш горд, когато те пленяват войници в присъствието на други войници, отколкото когато това става в центъра на град, пълен с екзалтирани, току-що освободени граждани, повечето от тях жени, които са те мразели в продължение на 4 години и които прекарват половината от времето си в целувки с враговете ти, а другата половина — в опити да проникнат през кордона и да цапардосат най-високия по ранг офицер от колоната ти.

Внезапно откъм Операта се чу звукът на артилерийски огън. Изведнъж осъзнах, че гласът на оръдията е съвсем естествен и оправдан сред полетата, но в града винаги звучи някак тежко, зловещо и странно, особено когато по улиците му се веят флагове и цялото му население е наизлязло от домовете си да празнува. Подкарахме по десния бряг на Сена в посока към изстрелите. Градът внезапно опустяваше и някъде между две пресечки празненството свършваше и отново започваше войната.

Спряхме близо до Сена. Шофьорът и един от фотографите останаха в джипа, а аз и другият фотограф — редник Филип Дрел от Чикаго, тръгнахме пеша към Рю дьо Риволи. Няколко танка от Втора френска армейска дивизия атакуваха Адмиралтейството в дъното на Рю дьо Риволи и от време на време по дългия, празен, открит булевард отекваха изстрели в отговор. В началото на всяка пресечка, на малки групички зад прикритието на сградите, се трупаха стотици парижани. От време на време някой смелчага или по-любопитен член от тълпата изскачаше за секунди на улицата, за да види как върви сражението в долния йй край и бързо се връщаше да докладва на другите, а някакъв джентълмен, установил се зад една доста фина улична лампа, която очевидно смяташе за достатъчно надеждно прикритие, наблюдаваше престрелките с бинокъл и сякаш не забелязваше куршумите, които свистяха около главата му.