Читать «Открадни сърцето ми» онлайн - страница 124

— Мили Боже, можеш ли да говориш? Можеш ли да ми кажеш какво се случи, Тинкър?

— Бяха трима. Дойдоха изотзад, докато почиствах проклетата вана за дестилиране. Търсеха нещо, което не беше цвете. Събориха ме, след като преобърнаха всичко тук. Нищо друго не помня. Господарят Брам ме намери преди малко.

— Но къде е Силвър?

Гласът на Люс беше груб от нетърпение.

Брам посочи писалището на Силвър.

— Когато влязохме, там имаше бележка. Тя я прочете и хукна навън. Не можах да я спра.

— Не се тревожи — успокои го Люс. — Никой не може да спре Силвър. Но нека хвърля един поглед на бележката.

Той взе смачканото късче хартия и го прочете.

Скъпа моя Сузана, нуждая се от помощта ти. Открих нещо невероятно, свързано с тайнствената смърт на баща ти.

Ела при мен в старата мелница преди залез.

Люс

Пръстите му се свиха.

Името му, но не и почеркът. Но откъде би могла да знае тя?

Усети как страхът нахлува в душата му. Когато след миг излезе от стаята, лицето му беше твърдо като гранит.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Плискаха вълни.

Някъде в далечината се чуваше писък на морски птици.

Поклащане, докато греблата потъваха и излизаха на повърхността.

Силвър отвори очи в тъмнината. Бяха я заловили в храсталака пред мелницата. Прокле се за глупостта си само миг, след като ги видя. Люс никога не би я призовал на такова опасно място. Защо не беше помислила, преди да хукне?

Но сега бе твърде късно, помисли си Силвър, усещайки вкуса на кръвта в устата си. Беше завързана и захвърлена в някаква лодка. Чу приглушени гласове. После я грабнаха груби ръце и я натикаха в мелничарски чувал.

Повдигаше й се. Люлееше се напред-назад, увиснала на рамото на похитителя. Чу се проскърцване на врата. После я захвърлиха върху студения под. Острие преряза грубия чувал.

В следващия момент Силвър се взираше в пламъка на свещ.

— О, добре дошла, скъпа моя.

Премигвайки, тя скочи на крака и се втренчи в мъжа пред себе си. На едното му ухо висеше обица и очите на мургавото му лице бяха сурови.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита гневно Силвър, макар че едва се държеше на краката си.

Мъжът се изсмя.

— Какво, никакъв страх? Отлично! Намирам това за доста забавно у една жена.

— Със сигурност това няма да ви се понрави — из съска Силвър и се опита да ритне мъжа. Не улучи и само миг по-късно ръцете й бяха завързани с дебело въже.

— Така е по-добре — изръмжа той. — Това ще охлади войнственото ти настроение.

— Не разчитай на това — троснато каза тя. — Кой си ти?

— Позволи ми да се представя. Аз съм Хамид бин Салим, капитанът на гвардията на алжирския паша. И понеже бях толкова откровен с тебе, мисля, че е време да отговориш на въпросите ми.

— Как ли пък не!

— Тигрица, а? — тихо каза похитителят й. — Но се чудя дали ще бъдеш толкова бясна след няколко минути.

Сърцето на Силвър заби силно. Възможно бе да са хванали Брам. Краката й изтръпнаха при мисълта, че брат й можеше да попадне в ръцете на този звяр. Но тя реши да покаже на престъпника, че не се страхува.

— Съмнявам се — кисело каза тя.