Читать «Голгота» онлайн - страница 4

Чингиз Айтматов

Още повече че Акбара и Ташчайнар бяха пришълци в тези краища. За опитното око те дори външно се различаваха от своите местни събратя. Първото, което ги отличаваше, бе характерната за степните вълци светла козина на врата, опасваща като разкошна сребристосива мантия раменете и гърдите. Пък и на ръст акджалите, ще рече, сивогривите, бяха по-високи от вълците, срещащи се на Приисъккулското плато. А ако някой видеше Акбара отблизо, би останал изумен от прозрачносините й очи — съвсем рядък, а може би единствен по рода си екземпляр. Тукашните чобани бяха нарекли вълчицата Акдалъ, с други думи, Белошия, но скоро по законите на езиковата трансформация тя стана Акбаръ, а по-късно Акбара — Велика, и всъщност никой не подозираше, че в това има нещо като предсказание.

Допреди година тук нямаше и помен от сивогривите. Появили се веднъж, те останаха, но заживяха уединено. Отначало пришълците обикаляха повече из неутралните зони в местните вълчи владения, за да избегнат схватките с тукашните господари, преживяваха както можеха и в търсене на плячка отиваха дори в низините, населени с хора, но не се присъединяваха към местните глутници — твърде независим характер имаше синеоката вълчица Акбара, за да се приобщава към други вълци и да живее под чужда власт.

Времето е съдник на всичко. След време сивогривите пришълци съумяха да се наложат и в многобройни жестоки схватки си извоюваха земя на Приисъккулското плато, така че сега вече те, пришълците, станаха господари и тукашните вълци не се осмеляваха да навлизат в техните владения. И би могло да се каже, че животът на новопоявилите се в Исък-Кул сиви вълци сполучливо се уреждаше, но всичко това имаше своя предистория и ако зверовете можеха да си спомнят миналото, необикновено интелигентната и впечатлителна Акбара би трябвало отново да изстрада онова, за което — кой знае — може понякога и да си спомняше до сълзи и тежък стон.

В онзи вече загубен свят, в далечната оттук Моюнкумска савана, течеше напрегнат ловен живот — в безкрайна гонитба, по безкрайните моюнкумски простори след безкрайните сайгачи стада. Когато антилопите сайгаци, обитаващи от незапомнени времена саванните степи, обрасли с вечно сухи саксаулови храсти, когато тези древни като времето, най-древни двукопитни гърбоноси стадни животни, неуморими в бягането, с необикновено широки ноздри като тръби, пропускащи въздуха в дробовете със същата сила, с каквато китовете изхвърлят фонтани океанска вода, и поради това надарени със способността да тичат без отдих от изгрев до залез-слънце, когато хукваха, преследвани от постоянните си неотлъчни врагове — вълците, когато едно подплашено стадо увличаше в паника съседното, а то — друго и трето, когато в това всеобщо бягство се включваха срещаните по пътя големи и малки стада, когато сайгаците препускаха по Моюнкумите — по хълмове, равнини и пясъци подобно водите на връхлитащ потоп, и земята се огъваше и тътнеше под краката им, както при поройна градушка, и въздухът се изпълваше с вихрен дух на движение, прах и кремъчни искри, излитащи изпод копитата, с мирис на животинска пот, с мирис на безумно състезание на живот и смърт, тогава вълците се разгръщаха във верига, тичаха отзад и отстрани в старанието си да насочат стадата сайгаци към своите вълчи засади, където сред саксаула ги чакаха едри опитни зверове, които се хвърляха от засада върху шията на стремително преминаващата жертва и премятайки се заедно с нея, успяваха да й прегризат гърлото, да пуснат кръв, след което се включваха в преследването; често обаче сайгаците по някакъв начин разпознаваха къде ги чакат вълчите засади и успяваха да ги заобиколят, а хайката от новия кръг продължаваше с още по-голяма ярост и скорост и всички те, преследвани и преследвачи — едно звено в жестокото битие, — хвърляха всичките си сили в този бяг, сякаш в предсмъртна агония, без да се щадят, едните — за да се нахранят, а другите — за да се спасят, и може би само господ-бог би могъл да ги спре — преследвани и преследвачи, защото ставаше въпрос за живота и смъртта на жадуващите да оцелеят твари, защото вълците, които не издържаха на този бесен темп, които не бяха родени да се състезават в борбата за съществувание — в борбата-бяг, — падаха и оставаха да издъхнат в прахта на отдалечаващата се като буря гонитба или ако останеха живи, отиваха по други места, където преживяваха от плячкосване в безобидните овчи стада, които дори не се опитваха да се спасят с бягство, наистина там имаше друга опасност, най-страшна от всичките възможни — там, при тия стада, имаше хора, богове на овците и всъщност овчи роби, които живееха, без да дават на другите да преживеят, най-вече на онези, които са независими от тях и искат да живеят на свобода…