Читать «Голгота» онлайн - страница 2

Паническите вопли на Акбара накараха нейния вълк Ташчайнар да се вмъкне в бърлогата — откакто вълчицата наедря в корема, той повечето време се спотайваше в храсталака. Ташчайнар, ще рече, Каменотрошача — тъй го наричаха чобаните в околността заради яките му челюсти, припълзя до нея и успокоително заръмжа, сякаш я прикриваше с тяло от опасността. Притискайки се с хълбок до него все по-силно и по-силно, вълчицата продължи да скимти, като да отправяше жалби я към несправедливото небе, я към злочестата си съдба или кой знае към кого, и дълго още цялата трепери и не можа да се успокои, дори когато хеликоптерът изчезна в облаците зад величествения глетчер Ала-Монгю и изобщо престана да се чува.

И в тази планинска тишина, настъпила внезапно като лавина от космическо беззвучие, вълчицата изведнъж ясно долови в себе си, по-скоро в утробата си, живи тласъци. Така беше и когато, веднъж, още в началото на своя ловен живот, Акбара с един скок задуши някаква едра зайка: тогава усети в корема й точно такива помръдвания на някакви невидими същества, скрити от очите, и това странно обстоятелство изненада и заинтересува младата любопитна вълчица, удивено наострила уши и вперила недоверчив поглед в своята удушена жертва. Всичко бе толкова чудно и непонятно, че тя се опита дори да си поиграе с невидимите телца, както котка с полумъртва мишка. А сега бе усетила и в собствената си утроба също такова живо бреме — обаждаха се онези, които след седмица-две при благополучно стечение на обстоятелствата трябваше да се появят на бял свят. Засега обаче неродените малки бяха свързани с майчиния организъм, представляваха неделима част от него, ето защо и те бяха изживели в своето зараждащо се, все още смътно утробно подсъзнание същия шок, същото отчаяние. Това бе първият им задочен контакт с външния свят, с очакващата ги враждебна действителност. Именно затова се раздвижиха в утробата на майка си, реагирайки на нейните страдания. Те също бяха разтревожени и тази тревога се предаваше чрез майчината кръв.

Акбара взе да се ослушва в това, което ставаше извън волята й в нейната оживяла утроба, и се развълнува. Сърцето й ускорено затупа, изпълни се с храброст и решителност на всяка цена да защити, да опази онова, което носеше в себе си. Сега бе готова, без да се замисли, да влезе в схватка с всякакъв звяр. В нея бе заговорил великият природен инстинкт за запазване на поколението. И в същия миг Акбара почувствува като нахлула гореща вълна потребност да приласкае, да съгрее бъдещите сукалчета, да им дава млякото си, сякаш бяха вече до нея. Това бе предусещане за щастие. И притворила очи, тя застена от нежност, от очакване на млякото в набъбналите и зачервени едри бозки, щръкнали на два реда по корема й, и разтапяйки се от блаженство, бавно-бавно се изтегна, доколкото позволяваше бърлогата, и вече напълно успокоена, отново се сгуши до своя сивогрив Ташчайнар. Той беше едър и як, козината му — топла, гъста и мека. Дори той, навъсеният Ташчайнар, долови какво изпитва тя, вълчицата майка, някак инстинктивно разбра какво става в утробата й и може би също се разнежи. Наострил ухо, Ташчайнар понадигна ъгловатата си тежка глава и в мрачния му поглед, в студените зеници на дълбоко хлътналите му тъмни очи се мярна някаква сянка, някакво смътно радостно предчувствие. И той сдържано заръмжа, като похъркваше и пръхтеше, за да изрази доброто си разположение и готовност безропотно да се подчинява на своята синеока вълчица, да я закриля, и се зае старателно и нежно да облизва главата й, най-вече сияещите сини очи и муцуната, с широкия си топъл и влажен език. Акбара обичаше езика на Ташчайнар и тогава, когато закачливо й се галеше, тръпнейки от нетърпение, а езикът му, парещ от буйния прилив на кръв, ставаше гъвкав, бърз и пъргав като змия, макар в началото тя да се правеше на безразлична, и тогава, когато беше мек и влажен в мигове на спокойно задоволство след обилна храна.