Читать «Голгота» онлайн - страница 6

Синеоката Акбара бе още съвсем млада вълчица, а бъдещият й съпруг Ташчайнар — малко по-голям от нея, когато им дойде времето да свикват с големите засадни хайки. Отначало не смогваха на темпото на потерята и разкъсваха повалените сайгаци, доубиваха неубитите, но по-късно надминаха по сила и издръжливост много опитни вълци, особено застаряващите. И ако всичко вървеше както е наредено от природата, скоро щяха да станат водачи на глутниците. Ала животът се обърна…

Една с друга годините не си приличат и през пролетта на онази година в сайгачите стада се случи особено богат приплод — много женски близнеха, тъй като есенес, през брачния период, сухите треви на два пъти се раззелениха след няколко обилни дъждове и затопляне на времето. Имаше богата паша, а от нея и богат приплод. За окозването сайгаците отиваха от ранна пролет в незаснежените големи пясъци, най-отдалечелата част на Моюнкумите, докъдето не бе лесно за вълците да се доберат, а и гонитбата на сайгаци през дюните беше безнадеждна работа. Ставаха неуловими по пясъците. Затова пък през есента и зимата, когато сезонната миграция на животните почваше, неизброими сайгачи стада идваха в полупустинните и степни простори, вълчите глутници вземаха своето с лихва. Именно тогава самият господ-бог бе определил вълците да вземат своя пай. А лете, най-вече по големите жеги, те предпочитаха да не закачат сайгаците, още повече че имаше в изобилие друга, по-достъпна плячка — множество мармоти сновяха из цялата степ, наваксвайки пропуснатото в зимния си сън, през лятото трябваше да сварят за всичко, което другите животни успяваха да свършат за цяла година. Така че наоколо гъмжеше от мармоти, презрели всяка опасност. Пък и те не бяха лоша прехрана — всяко нещо с времето си, зиме мармоти не се срещат — изчезват. И разни други животни и птици, особено яребиците, ставаха за храна на вълците през летните месеци, но главната им плячка беше през есента — големият лов за сайгаци, той продължаваше чак до края на зимата. И пак така всяко нещо с времето си. В това имаше своеобразна, дадена от природата целесъобразност на жизнения кръговрат в саваната. Само стихийните бедствия и човекът можеха да нарушат този изначален ход на нещата в. Моюнкумите…

II

Призори въздухът над саваната се поохлаждаше и едва тогава живите твари започваха да дишат по-леко, по-свободно, настъпваше часът на най-приятното време между зараждащия се ден, обременен от бъдещия зной, безжалостно, до бяло нажежаващ степното солонище, и отминаващата задушна и гореща нощ. Луната, изгряла над Моюнкумите като жълт абсолютно кръгъл диск, осветяваше степните простори с равномерна синкава светлина. И не се виждаше нито началото, нито краят на тези земи. Тъмните, едва доловими далечини се сливаха със звездното небе. Тишината беше жива, защото всичко, което населяваше саваната, всичко, освен змиите, бързаше да се наслади на този прохладен час, бързаше да поживее. Попискваха и подскачаха в тамариксовите храсти ранни птици, делово сновяха таралежи, свиреха с нова сила незамлъкващите цяла нощ щурци, вече се подаваха от дупките и се оглеждаха наоколо събудилите се мармоти, засега още беше рано да събират храна — ронещите се семена на саксаула. Прехвърчаше семейно от място на място голяма плоскоглава сива кукумявка с петте си плоскоглави кукумявчета, понаедрели, покрити с перушина, те вече изпробваха крилата си, летяха както им дойде и току загрижено попискваха, за да не се изгубят от поглед. Пригласяха им най-различни твари и зверове от предутринната савана…