Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 65

— Има ли наблизо място, което да се нарича Торнфийлд? — запитах аз прислужника, който се отзова на повикването.

— Торнфийлд? Не зная, мадам; ще попитам оттатък в питиепродавницата. — Той изчезна, но скоро пак се появи. — Вашето име мис Еър ли е, мис?

— Да.

— Един човек ви чака.

Аз скочих, взех маншона и чадъра си и забързах по коридора; някакъв мъж стоеше до отворената врата, а на улицата, осветена от лампи, забелязах смътно кола с един кон.

— Това трябва да е вашият багаж — каза внезапно същият мъж, когато ме видя, сочейки куфара ми в коридора.

— Да.

Той го качи в колата — тя беше нещо като старомодна каляска, — след което се качих и аз; преди да затвори вратата, го попитах колко има до Торнфийлд.

— Към шест мили.

— А колко време ще пътуваме дотам?

— Около час и половина.

Мъжът затвори вратата на колата, зае мястото сн отвън и потеглихме. Движехме се бавно, така че имах достатъчно време да размишлявам: бях доволна, че най-сетне съм толкова близо до края на пътешествието си, и като се облегнах в удобното, но не и елегантно превозно средство, отдадох се на мислите си на воля.

„Сигурно — предположих аз, съдейки по обикновения вид на колата и кочияша — мисис Феърфакс не е суетна личност. Толкова по-добре: само веднъж живях сред превзети хора и бях много нещастна.“ Питах се дали живее сама със своето момиченце; ако е тъй и ако е поне малко приятна, сигурно ще се разбираме добре; ще направя всичко, каквото зависи от мен, но жалко, че не винаги с това се постига желаният резултат. Без съмнение в Лоуд бях взела същото решение, изпълнявах го и успях да спечеля симпатиите на всички; що се отнася до мисис Рийд, и най-доброто ми държане бе посрещано от нея винаги с презрение. Помолих се на бога мисис Феърфакс да не излезе втора мисис Рийд; но ако тя е такава, нищо не би ме задържало при нея: в най-лошия случай ще подам ново обявление. Колко ли сме изминали от пътя?

Свалих стъклото и погледнах навън: Милкоут бе останал зад нас; ако се съдеше по светлините му, той, изглежда, бе значително голям град, много по-голям от Лоутън. Доколкото можах да видя, в момента се движехме сред нещо като мера, но наоколо бяха пръснати много къщи; разбрах, че този район е съвсем различен от лоудския: по-гъсто населен, по-живописен, по-шумен и по-малко романтичен.

Пътят беше лош, вечерта — мъглива; кочияшът ми караше коня си ходом и аз бях убедена, че обещаният час и половина се е превърнал в два часа; най-сетне той, както караше, се обърна към мен и рече:

— Вече сме близо.

Погледнах пак навън: минавахме покрай една черква —

видях ниската й широка часовникова кула, която се открояваше на небосклона; часовникът й удари тържествено четвърт; видях и групичка светлинки по склона на един хълм — някакво селце. След около десет минути кочияшът слезе и отвори двукрила пътна врата; минахме през нея и тя се затвори шумно зад нас. Сега поехме бавно по една алея и достигнахме някаква къща с голяма фасада; зад един сводест прозорец със спуснати завеси мъждукаше свещ, всички останали тънеха в мрак. Колата спря пред къщата, една прислужница отвори входната врата, аз слязох и влязох вътре.