Читать «Джейн Еър» онлайн - страница 63

— Джорджиана сигурно е много хубава, Беси.

— Много. Миналата зима ходи с майка си в Лондон и там всички се възхищавали от нея, а един млад лорд се влюбил и искал да се оженят, но близките му били против и вярвате ли, те двамата се наговорили да бягат! Но ги открили и хванали. Мис Илайза открила това; мисля, че го е направила от завист. Сега двете се гледат като куче и котка, вечно се карат.

— А Джон?

— О, с него работите не вървят така, както би искала майка му. Той постъпи в колеж, но там пропадна на изпитите — нали така се казва? После вуйчовците му пожелаха да стане адвокат, да учи право, но той е толкова разпилян човек, че нищо няма да излезе от него, сигурна съм.

— Ами как изглежда?

— Той е много висок. Някои го смятат за хубав, но има страшно дебели устни.

— А мисис Рийд?

— Мисис Рийд е здрава и изглежда добре на вид; но се тормози вътрешно: огорчава я поведението на сина й — той пилее много пари.

— Тя ли ви изпрати тук, Беси?

— Разбира се, не! Отдавна ми се искаше да ви видя и когато научих, че от вас има писмо и че ще се местите в друг край, реших веднага да дойда да ви видя, докато сте още близо.

— Страхувам се, че съм ви разочаровала, Беси. — Казах това със смях, защото забелязах, че погледът на Беси, макар и почтителен, не изразява никакво възхищение.

— Не, мис Джейн, не сте права. Вие сте много елегантна — същинска лейди. А повече от вас никога не съм очаквала: и като малка не бяхте хубавица.

Усмихнах се на искрените й думи. Чувствувах, че е права, но да си призная, думите й ме поогорчиха: на почти всяко осемнадесетгодишно момиче му се иска да се харесва и мисълта, че няма подходяща външност, не може да му бъде особено приятна.

— Но аз съм сигурна, че сте много умна — продължи Беси, мъчейки се да ме утеши. — Какво научихте? Свирите ли на пиано?

— Малко.

В стаята имаше пиано. Беси отиде до него, вдигна капака му и ме помоли да седна и изсвиря нещо. Изпълних един-два валса и тя остана очарована.

— Нашите госпожици не могат да свирят така! — възкликна възторжено тя. — Винаги съм казвала, че ще ги надминете в учението. А можете ли да рисувате?

— Ето една моя рисунка; тази над камината.

Това беше акварелен пейзаж, който бях подарила на директорката в знак на благодарност за любезната й отзивчивост при уреждането на преместването ми; тя бе сложила рисунката в рамка със стъкло.

— О, много е красива, мис Джейн! Само учителите на нашите госпожици биха нарисували такава хубава картина; за самите госпожици такова нещо е невъзможно. А знаете ли френски?

— Да, Беси, мога да чета и да говоря.

— А да шиете на муселин и на канава?

— Също.

— О, та вие наистина сте същинска лейди, мис Джейн! Винаги съм вярвала, че така ще бъде. Вие непременно ще си пробиете път, с или без грижата на вашите роднини. Исках да ви попитам нещо. Аха, чували ли сте за някакви роднини на баща ви?

— Никога не съм чувала.

— Знаете ли, госпожата винаги казваше, че те са бедни и презрени. Може наистина да са бедни, но съм сигурна, че са от благородно коляно като семейство Рийд. Веднъж, може би преди седем години, дойде в Гейтсхед някой си мистър Еър и искаше да ви види; госпожата му каза, че учите в училище, което е на петдесет мили от нашето имение. Той, както изглежда, остана много огорчен, защото нямаше време да дойде при вас: щял да пътува за чужбина и корабът му тръгвал от Лондон след ден-два. Имаше вид на същински благородник и съм сигурна, че това е бил братът на баща ви.